Нещата от живота

Темата е изчистена. ПРАВИЛА.

Delerium & Rani - Fallen

Спомняш ли си за мен? Аз съм само сянка сега...
Ето тук стоях, точно до теб.
Понякога викам името ти,
Високо в летния бриз...
Какво не бих дал
Да усетя слънчевата светлина върху лицето ми!
Какво не бих дал
Да се изгубя в прегръдките ти!

Долетях от далечна звезда.
Върнах се, привлечен, защото обичам!
Разпънат между два свята,
Аз копнея за още една нощ Любов.



Вярваш ли в мечтите? Аз така те открих.
Но не мога да бъда с теб, докато Ти не повярваш!
Какво не бих дал
Да усетя слънчевата светлина върху лицето ми!
Какво не бих дал
Да се изгубя в прегръдките ти!

Долетях от далечна звезда.
Върнах се, привлечен, защото обичам!
Разпънат между два свята,
Аз копнея за още една нощ Любов

--------------------------------------------------------------


Нямам сили за лесни неща
повече
От днес нататък
всеки път когато телефонът ти не звъни
знай че съм аз
ето, пак –
чуй,
нищо, нали –
аз съм.


--------------------------------------------------------------

Толкова много говорих, ти нищо не чу.
Толкова много направих, ти нищо не видя.
Толкова много чувствах, ти нищо не усети.
Крещях "Събуди се!"

Драскам душата си безспирно.
Вървя часове, докато краката ми не плувнат в кръв.
Надявам се едната болка да притъпи другата.
Напразно!

Проклинам тази зловеща неправда.
Тази шега на Съдбата.
Тази планета...

Долетя в съня ми поканена.
Малко дете, търсещо пътя за дома си.
Цвете, борещо се за светлина.
Пустиня, не познала водата.

Страх бе сковал сърцето ти.
Светът бе те от въздух лишил.
Някой играл си бе с душата ти.
Някой бе вместо тебе решил.

Защо?!

В ума си разговарям със теб.
Задавам въпроси и търся отговори.
Листът хартия ме гледа безмълвен.
Нима съм безсилен?!

Щастието е истинско, само когато е споделено.
Къде си?!!
Къде сииииииии??!!!!
Защо вървя сам, хванал призрак за ръката?

Къде ме води този път не зная.
Завой след завой...
Но аз съм решил да узная.
Въпреки този порой.

Не ме е страх от тъмнината.
Не се страхувам.
А теб защо те е страх от светлината?
Не разбирам!

Въпроси без отговори.
Свят без цветове.
Букви разбъркани.
Душа без криле.

ОБИКНОВЕНА ИСТОРИЯ

Градина. Пролет. Май. Цветя.
Скамейка. Шепот сладък.
И сред цветята - той и тя.
Любов и тъй нататък.
Поле. Природа. Красота.
Река - гора оттатък.
Пробуда. Сбъдната мечта.
Възторг и тъй нататък.

Годеж. Венчило. Поп и брак.
Момент - безумно кратък...
А после - скука, проза, мрак.
Деца и тъй нататък.

Курорт. Море. Приятел. Смях.
Простор - вълни нататък.
Възбуда. Трепет. Сладост. Грях.
Рога и тъй нататък.

Пробуда. Ревност. Сълзи. Плач.
Плесник и писък кратък.
Багаж. Деца. Билет. Носач.
Развод и тъй нататък.

Началник. Шеф. Кола. Пари.
И нощи без остатък.
Кафе. Квартира. Ключ. Жени.
Легло и тъй нататък.

Бастун. Приют. Креват Юрган.
И разум в запечатък.
Цокало. Снимки. Нощен блян.
Тегло и тъй нататък.

Камбана. Купчина от пръст.
И ямата оттатък.
Лопата. Кирка. Поп и кръст.
Ковчег и без нататък.

... - Р. Ралин

И НЕКА СЪМ РЕКА

Повярвай ми,
боли ме от обич!
Спомените за докосването ти
прорязват с писък душата ми.
Наранени
недолюбени
луди от желание по теб,
сетивата ми ослепяха
да те търсят.
Искам те!
Тялото ми тлее -
нестинарска жарава.
Всеки въглен пази тайнството
на устните ти.
Докосни ме!
Нужен си ми...
Дали прозрачната стихия на водата
така отчаяно сънува брегове,
скалиста сила
в божур мисли приютила
да укроти
на синъото най-сладката магия
и да я къта нейде в паметта си
за времето,
когато бреговете
в мъниста пясъчни ще се превърнат.
И НЕКА СЪМ РЕКА...

То сега ако ще пишем стихове тук..... и аз имам много любими

Ще се радваме ако ги споделиш с нас,She!

Елица Мавродинова- А казват...


Зачена ме нечакано през зимата
от някаква случайна пеперуда.
Измисли всичко - пръстите ми, името,
смеха ми - до последната му лудост.

Подготви всичко - нощите, чаршафа
и бъдещата песен на щурците.
Отвори ми специално място в шкафа
за дрехите, бельото и мечтите.

Колоса ми небето и ми даде
на воля да го шаря със светкавици.
Заши звездите здраво, да не падат
през дупките от старите ми навици.

Проходих малка, стискаща ръцете ти,
в които се научих да съм важна.
Родих се в теб. А казват, че мъжете
по принцип не умеели да раждат...

Едно от най-хубавите български стихотворения за мен -

На жена ми - Никола Вапцаров

Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и далечен гост.
Не ме оставяй ти навън на пътя,
вратите не залоствай.

Ще дойда тихо, кротко ще приседна,
ще вперя в мрака поглед да те видя.
Когато се наситя да те гледам
ще ти целуна и ще си отида.

MisterX, 17.09.2008 - 00:30 написа:

Едно от най-хубавите български стихотворения за мен -

да

Джани Родари

Продавач на надежда

Ако можех да имам едно
магазинче със две полички,
бих продавал - познайте какво -
надежда, надежда за всички !

Купете с отстъпка за вас,
всеки трябва надежда да има,
и на всеки бих давала аз
колкото трябва за трима.

А на тоз, който няма пари
и само отвънка поглежда,
бих му дал без да плаща дори
всичката своя надежда !

*****************

Далече си...
Красива,
страстна,
мила,
с очи - бездънни езера.
Сърцето ми за миг пленила
и възцарила самота.
Очаквам те...
Красива,
страстна,
мила,
с коси - узрели класове
Душата ми опиянила
и посадила ветрове.
До мене си...
Красива,
страстна,
мила,
с усмивка като син елмаз.
В погледа си притаила
любов,теменуга и екстаз.
Отиваш си...
Красива,
тъжна,
мила,
след бурна нощ... И самота...
Сърцето ми с тъга завила
до следващият път.
Съдба!

***************

Дали във поглед
или във дихание
или във нечия сподавена сълза
на утрото лъчите пак погалиха
затихналите чувства на страста
и огъня и блясъка притихнали
се бореха със мрака във деня
изригващи
повличащи
изгарящи
докосват моята душа
не чувам и не виждам, но усещам
бушуващите страсти
мисълта
желанията парещо горящи
желанията на страста
да те усетя близо до сърцето
да чувам как тупти
да ми придаваш тази тръпка нежна
във вените ми бавно да пълзи
да се изтръгне от сърцето
като сподавен стон във вечерта
да милва кожата ми нежно
като пътечка на сълза
оставяща по пътя парещ
следи от дъх горещ и много страст
във който бавно да изгарям
със всяка падаща сълза

**************************

Е, хайде, стига вече сме говорили.
Понякога е нужна тишината.
Какво делим, защо изобщо спориме?
Превърна ме от близка... в непозната.
Очаквах те да дойдеш, не го крия.
Но времето превърна във безкрайност
(Наляла съм си, да. Отдавна пия.)
това за мен е вече... обичайност.
Сега и за последно ще попитам:
защо чрез мен се мъчиш да възкръсваш?
Аз свикнах и сама да се напивам.
Нахлу неканен тук, да ме прекъсваш.
Изглеждаш ми несигурен. Защо ли?
Какво те прави толкова потаен?
Заслушай се в сърцето, то те моли.
Животът е един, не е безкраен.
Е, хайде, събуди се, не сме в приказка.
И няма ги героите усмихнати.
Вълшебни думи, сбъдващи се сънища.
Това са отживелици... отминали.
Не съм за теб. Звучи ли ти банално?
Понякога мълча... сега говоря.
(От сладката любов ми е безсолно).
И нямам сили вече... да се боря.
Откъслечно те чувам. Изкрещи го.
Страхуваш се, че днес ще ме намразиш?
Не ми е чуждо, хайде, повтори го.
Преди да тръгнеш, знам, ще ме погалиш.
Очите ми са сухи... за последно.
Недей и ти да плачеш, че се свиква...
Върви да търсиш своята принцеса
в каляска... непревръщаща се в тиква.

*******************

I never want to play the games that people play
I never want to hear the things they gotta say
I've found everything I need
I never wanted anymore than I can see
I only want you to believe

Chorus:
If it's wrong to tell the truth
Then what am I supposed to do
When all I want to do is speak my mind (speak my mind)
If it's wrong to do what's right
I'm prepared to testify
If loving you with all my heart's a crime
Then I'm guilty

*********************************

Това е нещо, което бях писал преди време след едно планинско...
Не е нещо "нежно" но нали раздела е Лично Творчество та...

Живота започва с рев, рев – дълбок и стряскащ, излизащ от дъното
на хангара край пистата. След това следва проглеждането,
вида и е на опасен хищник готов за скок, гласът и издава,
че е гладна, гладна за асфалт, гладна за завои.

Първите стъпки са едно най-важните неща. Те показват
превръщането на човека в отделна личност, самостоятелна и
борбена. В началото малко те е страх, навлизаш в непозната
територия, в устата на гръмогласния звяр...

Сядаш, затиснат си от всички страни, не можеш да помръднеш,
не можеш да избягаш, страхът, паниката навлизат във вените
ти - "А ако сбърках, не беше ли рано" си мислиш...вече е
късно звяра затваря устата си и те поглъща заедно със
себичните ти мисли за личната безопасност

Когато звука заглушава и последното изречение в мозъка ти,
ускорението притиска тялото ти към седалката, и ръцете
стискат ролбара и седалката, разбираш че връщане назад няма

Ицо до теб нищо не казва "Това не е добър знак" отново
страхливото в теб изскача на преден план "Значи ще кара"

Звука, ускорението те карат да забравиш и това.
Наближава завой - "ПО ДЯВОЛИТЕ! защо не спира, СПРИ ! СПРИ!
прекалено бързо".......Пежото навлиза
зверски....сссссссссс.....предницата потъва за части от
секундата след което отново следва зверски
рев....предницата се вдига , усещаш как цялата кола със
зъби и нокти рови по асфалта за да вкара и последния кон в
една и единствената и цел да ускорява, да ускорява на
невероятни места..."Дяволско изчадие, идва следващия завой,
няма да продам душата аз съм по силен от теб....." тази
мисъл потъва извън колата заради зверското странично
претоварване....колата навлиза с невероятна скорост в завоя
за секунда носа и се смъква отново надолу ....ссссс....и
отново се изправя.

Разтоянието до следващия завой е частица от време което не
можеш да проумееш, борейки се с претоварванията върху
тялото и ума ти....Пежото рязко намаля Ицо сваля една
предавка и дърпа ръчната "какво по дя.... завоя е още
далече " - Пежото се завърта перпендикулярно на трасето
движи се странично противно на всякаква логика, на
физичните закони, аз...аз...

Рязка чупка и предницата се изправя...при което следва
зверски удар във седалката....ускорение....7000об
следващата предавка за момент въздух...отново ускорение
7000 об...колата прелита с невероятна скорост по
правата...

Завоя след правата...вече незнам какво ще се случи, но не ме
и интересува, знам че Звяра и Ицо са на своя
територия...спирачките карат краката колкото и да се
натискаш на стъпенката да се огъват като клечки...и
изведнъж при скоростта с която влизам в завоя и започвам да
намалям Ицо пуска спирачките "...Как..." дърпа ръчната и
звяра отново взима двата завоя почти като един под
невероятен ъгъл

Тогава нещо се пречупва в теб тогава изпадаш в
безтегловност, усмивката озарява лицето ти, и другото аз
излиза на преден план...следва завой "Още още още скорст
"....звяра забива нокти в апекса "Дааааааа"...главата ти
клюмва напред , стискаш се още по здраво за ролбара,
придобиваш "дяволско" изражение...

Започваш да чувстваш всяко потрепване, всяко движение,
усещаш всичко, Звяра си ти ... искаш още, още скорост още
претоварване, още звук...
Ицо мълчи и владее...1 минута и 5 сек мълчание в името
скоростта, на тръпката, на живота

Благодаря за всичко

Стискам зъби ...Вървя. Оцелявам
във безименни нощи и дни.
Всяко зло подлежи на забрава.
Аз забравям. Така не боли.
Само теб да забравя – не мога.
Ти си най-упоритото Зло.
Ти си моята страст, моят огън.
Често даже те бъркам с Добро.
Ти си камъче в малкото джобче,
Бяла птица във черен рояк.
Скъпоценно седефено копче,
фар – спасител (по-точно – маяк).
Ти си моето Днес, Вчера, Утре...
Ти си ми най-любимият грях.
С мисълта си за теб всяка сутрин –
аз в безличните дни оцелях.
Моралистите нека ме хулят!
Бог да съди тъй, както реши...
Ти си моето камъче... Чу ли?!
Най-любимото зло си ми ти!

Обичаш ли ме?
Знам, ще кажеш "не"...
И без да питам,мога да отгатна
-по ледените ти ръце,
по погледа отнесен, необятен....
По думите, изречени с половин уста
и по усмивката насила...
Не съм глупачка! Знам, че е така.
И аз на твоето мЕсто съм бИла...
И аз съм подминавала с насмешка
пияни от любов мъже...
Да бъдеш безразличен е човешко...
Обичаш ли ме? Знам, ще кажеш "не".
И ме боли. Ужасно е...
Защото,когато някой те размаже
като муха досадна на стъклото,
по-силно го обичаш...Даже
се чувстваш малко недостоен
за царствената му особа................
А ти - съвсем,съвсем спокойно
с насмешлива полу-усмивка
и със не-ласкавите си ръце,
ме подминаваш...
Аз не питам обичаш ли ме...
Знам, ще кажеш - "Не!"


`````````````````````````````


Бъди такъв, какъвто си...
Не си артист в посредствена пиеса,
не съчинявай глупави лъжи
в стремежа си да те харесам.
Не се прави на мъж велик.
Аз съм жена /не съм от вчера/.
Със интуиция улавям всеки миг,
когато преиграваш – се изнервям...
Не ми шепни лъжливи чудеса !
Да, романтична съм, но не наивна...
Не ми разказвай от кога
не си се срещал с хубост дивна!
Наясно съм какво изпитваш. Знам...
Държи ли се жената хладно,
мъжът се чувства слаб и сам,
започва да я иска жадно...
Бъди такъв, какъвто си.
Не се прави на обожател!
Харесваше ми повече преди,
когато те приемах за приятел...

********************************

Отчаян вик пронизва с болка...
Изгубен пулс в човешката ръка!
Аз само питам:още колко
ще бъдат жертвите без имена?

Едно дете лежи на пътя,
над него майка му стои...
За нея сякаш че е глуха
тълпата в двете й страни...

Една жена лежи на пътя,
над нея е отчаян мъж...
И сякаш целият му свят потъва
в един пороен и погубващ дъжд...

Едно момче лежи на пътя –
на майка си единствен син;
на татко си - момчето скъпо –
обичан и незаменим...

Един човек лежи на пътя,
човек със много имена...
Над него - нечовешка мъка
с изгубен пулс в човешката душа...

Нощем, когато отново не спя, ми се причуват светкавици. Мозъкът стърже в някакви честоти... Не е ли самоубийствено да крещиш от самота? --- Уж си сам, тих, тъжен и спокоен, а гласовете в теб си правят парти. Тъжно им е за мен, а това не ми харесва. Да ми съчувстват като ме оставят на мира! …Дали съм свободно падаща звезда?...- Леко сладка мисъл ме догони--- Някой ден далеч от тук, няма да има музика и тогава ще ми се пръснат ушите. Очите ми пък се свиват единствено, когато ги погали цигарен дим. Плащат му с около три сълзи, изсъхват и така до следващата хубава песен.......А ако някой път тя не се окаже хубава?......Хмм, неделя сутрин е...,но няма бира нито пък шкембе... Няма по красив ден от неделя, но само когато той е тъжен. Иначе е просто повод да поспиш, но какво говоря?!? Нали все пак не съм падаща звезда/ най-много вече паднала или дори още не съм станал че да падам/?
Сънувал съм всичко от което се нуждая, за да съм пълноценен, но само се трупат пластове и вместо пълноценен ставам многопластов.
Шепнат ангелчета обсебени от дяволи. Това си е интересна гледка. Като малки плочки от домино, но не оформени, или по-скоро черно-бели блясъчета, които пърхат мигновенно и някак невротично. Гледал съм ги дълго и после очите ми парят.
Най-тъжно е към края. Вижда се и приближава. Попадам в клопка на дъжд и остават още три парчета.
Тук винаги не стигам до самия край, а всичко започва отначало.....
Нощем, когато отново не спя, ми се причуват светкавици. Мозъкът стърже в някакви честоти... Такива от които ти се иска с целувка да убиеш всички живи хора..... Ярки нощем ще бъдат всички, които не са заспали като мен - будни.


Пак съм слушал музика, докато съм спял......

Симулирана реалност

Пердетата репетират
танца си.
Капки за очи. Премигване.
Всичко си е на мястото.
Само мястото е различно.
бели лалета
в чаените си ковчези...
изоставените
гладят бръчките си...
обичаните
знаят кое не е повод да са щастливи...
ние, всички останали,
...летим, навигирани от конците си.
Ядосан си на парчетата лед,
които се самоубиват в предното стъкло на колата ти.
Пристигна един пакет,
за теб.
Казаха, че е чупливо.
Предполагам,
сърце.
Капанът има четири входа.

Първият е за тези,
които са наясно къде отиват.
Парадният.

Вторият е за тези,
които си мислят, че знаят,
къде не отиват.

Третият съдържа
указание за излизане,
написано на индиански диалект.

А през четвъртия вход влизаш,
когато се опиташ
да заобиколиш останалите три.