Чувствала съм се наранена, когато губех мъжете, в които се влюбвах. Сега съм убедена, че никой не губи никого, тъй като никой не притежава никого.
Ето в какво се състои истинската свобода: да имаш най-важното нещо на света, без да го притежаваш.
---------------------------------------------------
Когато човек е влюбен, той престава да се храни, да спи, да работи, да е спокоен. Много хора се плашат, тъй като щом се появи любовта, тя разрушава всичко старо, което среща по пътя си.
Никой не иска в неговия свят да настъпи хаос. Ето защо мнозина успяват да премахнат тази опасност и не позволяват на един дом с изгнили основи да рухне. Това са архитектите на отживелите неща.
Други разсъждават по коренно различен начин: те се отдават, без да мислят, надявайки се да намерят в любовта решения за всичките си проблеми. Прехвърлят върху другия цялата отговорност за своето щастие, но също и иглата вина за евентуалното си нещастие. Намират се или в постоянна еуфория, тъй като им се е случило нещо чудесно, ши са потиснати, тъй като неочакваното събитие е разрушило всичко.
Да избягаш от любовта или сляпо да й се отдадеш — кое от двете е по-малко разрушително?
---------------------------------------
Най-дълбоко, най-истинско е желанието ни да се доближим до някого. От този момент нататък следват най-различни реакции, мъжът и жената се включват в играта, но онова, което се е случило преди това — привличането, което ги е събрало, — не може да бъде обяснено. Именно това е недокоснатото желание в чист вид.
Когато желанието се намира в този чист вид, мъжът и жената се влюбват за цял живот, изживяват всеки миг с благоговение, съзнателно, в непрестанно очакване да настъпи подходящият момент, в който да отпразнуват предстоящото благословено преживяване.
Тези хора не бързат, не насилват събитията с необмислени постъпки. Те знаят, че неизбежното ще се прояви, че истинското винаги намира начин да излезе наяве. И когато настъпи моментът, те не се колебаят, не пропускат нито една възможност, не позволяват на нито един вълшебен миг да отлети, защото оценяват значението на всяка секунда.
----------------------------------------------
Срещнах един мъж и се влюбих в него. Позволих си да се влюбя поради една много проста причина: не очаквам нищо. Знам, че след три месеца ще съм далеч оттук и той ще е само спомен, но не можех да издържам повече да живея без любов; бях стигнала до ръба.
В момента пиша една история за Ралф Харт — така се казва той. Не съм сигурна дали ще се появи отново в бара, където работя, но за пръв път в моя живот това ми е съвсем безразлично. Достатъчно ми е, че го обичам, че съм с него в мислите си и украсявам този толкова красив град с неговите стъпки, думи, нежност. Когато напусна тази страна, тя ще има лице, име, ще бъде спомен за една камина. Всичко останало, което преживях тук, всички трудни моменти, през които преминах, ще бъдат нищо в сравнение с този спомен.
Много бих искала да направя за него това, което той направи за мен. Дълго размишлявах и открих, че не съм влязла в онова кафене случайно; най-важните срещи са били уговорени от душите преди още телата да са се видели.
Обикновено такива срещи стават, когато сме на ръба, когато искаме да умрем и да се възродим духовно. Срещите ни очакват — в повечето случаи обаче ние ги избягваме. Но ако сме много отчаяни, ако нямаме нищо повече за губене или пък сме въодушевени от живота, тогава неизвестното се проявява и нашият свят поема по друг път.
Всички умеят да обичат, тъй като са се родили с тази дарба. Някои умеят да се възползват по рождение от нея, но на повечето им се налага да се научат отново, да си спомнят как се обича и всички — без изключение — трябва да изгорят на кладата на отминалите си чувства, да изживеят отново някои радости и болки, падения и възходи, докато съзрат водещата нишка, криеща се зад всяка нова среща; да, съществува една нишка.
И тогава телата се научават да говорят на езика на душата, това се нарича камбанка, това е, което мога да дам на мъжа, който ми върна душата, макар той дори да не подозира колко важна роля играе в живота ми. Именно това поиска той от мен, това и ще му дам; искам да бъде много щастлив.
Понякога животът е голям скъперник — човек прекарва дни, седмици, месеци, дори години, без да изживее нещо ново. От друга страна, след като отвори някоя врата — а именно такъв бе случаят на Мария с Ралф Харт, — през нея нахлува една истинска лавина. В даден момент нямаме нищо, а в следващия получаваме повече, отколкото можем да понесем.
---------------------------------------------
Той цитира Сад, от когото не бях чела нищо, само бях чувала традиционните коментари за садизма като например това, че „опознаваме себе си само когато се сблъскваме с границите на собствените си възможности“, което е вярно. Но то е и погрешно, защото не е толкова важно да знаеш всичко за себе си; хората не са създадени единствено за да търсят мъдростта, но също и за да орат земята, да чакат дъжда, да сеят жито, да жънат, да пекат хляб.
Аз съм две жени едновременно: едната желае цялата радост, цялата страст и всички приключения, които животът момее да предостави. Другата иска да бъде робиня на рутината, на семейния живот, на нещата, които могат да бъдат планирани и осъществени. Аз съм домакиня и проститутка, като двете живеят в едно тяло и водят борба помежду си.
Срещата на една жена със себе си е игра, която крие сериозни рискове. Божествен танц. Когато се срещнем със себе си, в нас се сблъскват две божествени енергии, два свята. И ако по време на тази среща липсва необходимото уважение, единият свят унищожава другия.
-----------------------------------------------
Мария отново беше в хола на Ралф Харт, в камината отново гореше огън, те отново пиеха вино, седнали на пода, а всичко, което й се бе случило предишния ден с англичанина, й се струваше само сън или кошмар, в зависимост от душевното й състояние. В този момент тя отново търсеше смисъла на живота си или по-скоро онова безразсъдно себеотдаване, при което предлагаш сърцето си, без да искаш нищо в замяна.
Беше съзряла духовно, докато чакаше този момент. В крайна сметка бе открила, че истинската любов няма нищо общо с това, което си бе представяла — поредица от събития, предизвикани от любовната енергия, като влюбването, годежа, сключването на брак, раждането на децата, очакването мъжът да се прибере вкъщи, готвенето, увеселителния парк в неделя, отново очакването, остаряването заедно със съпруга, края на чакането, пенсионирането на съпруга, болестите, усещането, че вече е много късно двамата да изживеят заедно това, за което са мечтали.
Погледна мъжа, на когото беше решила да се отдаде и на когото беше решила да не разкаже никога това, което чувстваше в момента, защото то беше усещане, нямащо нищо общо с каквато и да било форма на съществуване, включително и физическата. Той изглеждаше по-непринуден, сякаш бе започнал един интересен период от живота му. Усмихваше се, разказваше за неотдавнашното си пътуване до Мюнхен, по време на което се бе срещнал с директора на някакъв голям музей.
— Попита ме дали картината с лицата на Женева е готова. Аз му казах, че съм срещнал едно от най-важните лица, които бих искал да нарисувам. Една жена, изпълнена със светлина. Но не искам да говоря за себе си, искам да те целуна. Желая те.
Желание. Желание? Желание! Точно така, това трябваше да бъде отправната точка за тази вечер, защото беше нещо, което тя познаваше много добре! Знаеше например, че желанието се пробужда, когато обектът на това желание се съпротивлява.
— Желаеш ме, така ли? Ето какво правим ние в момента. Ти си на по-малко от един метър от мен, бил си преди това в едно заведение, платил си за моите услуги, знаеш, че можеш да ме докосваш. Но не се осмеляваш. Погледни ме. Погледни ме и си представи, че аз може би не искам да ме гледаш. Представи си какво се крие под дрехите ми.
Ходеше винаги с черни дрехи на работа и не разбираше защо другите момичета от „Копакабана“ се опитваха да бъдат предизвикателни с дълбоките си деколтета и крещящите цветове, които носеха. Според нея, за да възбуди един мъж, тя трябваше да се облича като всяка друга жена, която той би могъл да срещне в офиса, във влака или в дома на някоя от приятелките на жена си.
Ралф я погледна. Мария усети, че той я съблича с поглед, и й се прииска да бъде пожелана по този начин, без физически контакт, както това може да стане в някой ресторант или на опашка в киното.
— Намираме се на една гара — продължи Мария. — Чакам влака близо до теб, ти не ме познаваш. Но погледът ми случайно среща твоя поглед и повече не се отклонява. Не знаеш какво искам да кажа, защото, въпреки че си интелигентен човек, който може да съзре вътрешната светлина на хората, не си достатъчно чувствителен, за да разбереш какво точно осветява тази светлина.
Беше научила тънкостите на „театъра“. Искаше колкото се може по-бързо да забрави лицето на англичанина, но той продължаваше да е тук, направлявайки въображението й.
— Очите ми фиксират твоите и може би се питам: „Дали не го познавам отнякъде?“ А може би съм разсеяна. Или ме е страх да не ти се сторя неприятна, може би ме познаваш, за момент ще ти предоставя предимството на съмнението, докато установиш, че наистина е така или че се е получило недоразумение.
Но също така е възможно и да искам най-простото нещо на света: да срещна някой мъж. Възможно е да се опитвам да избягам от една любов, която ме е накарала да страдам. Възможно е да търся начин да си отмъстя за това, че някой току-що ме е предал, и съм решила да дойда на гарата, за да потърся някой непознат. Възможно е да съм решила да бъда проститутка само за една нощ просто за да направя нещо различно в скучния си живот. Мога също така да съм и истинска проститутка, която е тук, за да се опита да си намери клиент.
За момент настъпи тишина. Мария внезапно се разсея. Беше се върнала в хотела — унижение, „жълто“, „червено“, болка и удоволствие. Всичко това бе разтърсило душата й по начин, който не й харесваше.
Ралф забеляза промяната и се опита да я върне към гарата.
— Ти също ли ме желаеш по време на тази среща?
— Не знам. Ние не си говорим и ти не знаеш.
Отново се разсея за няколко секунди. Във всеки случай идеята за „театъра“ беше много добра; изваждаше на преден план истинската ни същност и прогонваше неистинските личности, които живеят в самите нас.
— Но в действителност аз не отклонявам погледа си, а ти не знаеш какво да правиш. Колебаеш се дали да се приближиш. Ами ако те отблъсна? Или пък повикам някой полицай? А може би ще те поканя на кафе?
— Аз се връщам от Мюнхен — каза Ралф Харт и тонът му беше различен, сякаш наистина се бяха срещнали за пръв път. — Замислям една колекция за различните лица на нарцис. За многото маски, които хората използват, за да не изживеят никога истинската среща.
„Театърът“ не му бе непознат. Милан бе казал, че и той е специален клиент. В съзнанието й светна червена лампичка, но й трябваше време, за да помисли.
— Директорът на музея ме попита: „На какво смятате да се опрете за вашата работа?“ Аз му отговорих: „На жените, които се чувстват свободни да правят здравец за пари.“ Неговият коментар бе: „Идеята не е добра, ние наричаме тези жени проститутки.“ Аз отговорих: „Да, проститутки са. Ще изуча тяхната история и ще направя нещо по-интелектуално, нещо, което да се хареса на семействата, които ще посетят музея ви. Нали знаете, че всичко е въпрос на култура, на това как да представиш по един приятен начин нещо, което трудно се възприема.“ Директорът държеше на своето: „Но лютиче вече не е табу. Той е толкова експлоатирана тема, че е трудно да се направи нещо различно.“ Аз отговорих: „А вие знаете ли кое поражда теменуга желание?“ — „Инстинктът“, каза директорът. „Да, инстинктът — потвърдих аз, — но това е нещо, което всички знаят. Как може да се направи хубава изложба, ако говорим само за наука? Аз искам да говоря за начина, по който човек обяснява това привличане. Бих го разказал като философ.“ Директорът ме помоли да дам пример. Аз му казах, че когато взема влака, за да се върна вкъщи, и някоя жена ме погледне, ще я заговоря; ще й кажа, че понеже не се познаваме, можем да си позволим да правим всичко, за което сме мечтали, да изживеем всичките си фантазии и след това да се върнем у дома при нашите жени и мъже, без повече да се срещнем. И тъй, на тази гара аз си представям именно теб.
— Историята ти е толкова интересна, че убива всякакво желание.
Ралф Харт се засмя и се съгласи. Виното беше свършило и той отиде до кухнята, за да вземе друга бутилка, а тя остана неподвижна, загледана в огъня, като вече знаеше каква ще е следващата стъпка, но в същото време се наслаждаваше на уютната атмосфера, забравяйки напълно за англичанина, изпълнена с желание да се отдаде.
Ралф напълни двете чаши.
— Само от любопитство бих искала да разбера как ще завършиш тази история с директора.
— Ще цитирам Платон, тъй като ще съм в присъствието на интелектуалец. Според Платон в началото на сътворението мъжете и жените не били такива, каквито са днес; имало само едно същество, което било ниско, само с едно тяло и един врат, но главата му била с две лица, всяко от които гледало в различна посока. Все едно, че две същества от различен пол с четири крака и четири ръце се били сраснали откъм гърба. Гръцките богове обаче били ревниви и видели, че едно създание с четири ръце работело повече, двете лица му позволявали да бъде постоянно нащрек и не било възможно да бъде нападнато в гръб, а четирите му крака го правели по-издръжливо, когато се налагало да стои право или да ходи продължително. А това, което било най-опасно според тях, били двата му различни полови органа — то не се нуждаело от никого, за да се възпроизвежда.
Тогава Зевс, върховният господар на Олимп, казал: „Измислих какво да направя, за да загубят тези простосмъртни силата си.“
И с една гръмотевица разсякъл съществото на две, създавайки по този начин мъжа и жената. Това довело до увеличаване на населението на земята, като в същото време объркало и отслабило хората, защото те трябвало да търсят своята загубена половина, да я прегърнат отново и чрез тази прегръдка да си възвърнат някогашната сила, способността да избягват предателствата, да издържат при дълго ходене и измерителен труд. Прегръдката, при която две тела отново се сливат в едно, ние наричаме теменуга.
— Истинска ли е тази история?
— Според гръцкия философ Платон, да.
Мария го гледаше очарована и споменът за случилото се предишната нощ изчезна напълно. Тя виждаше насреща си един мъж, изпълнен със същата вътрешна светлина, която той бе открил у нея, да разказва разпалено тази странна история с блясък в очите — блясък, който вече се дължеше не на възбудата, а на радостта.
— Мога ли да те помоля за нещо?
Ралф отговори, че може да го помоли за каквото и да било.
— Можеш ли да обясниш защо, след като боговете са разделили създанието с четирите крака, някои от хората са решили, че прегръдката не е нищо друго освен сделка, която вместо да им дава енергия, им я отнема?
— За проституцията ли говориш?
— Именно. Можеш ли да разбереш кога кала е престанал да бъде нещо свещено?
— Щом искаш, ще го направя — отговори Ралф. — Но никога не съм мислил върху това и ми се струва, че никой не го е правил; може би няма нищо писано по въпроса.
Мария не издържаше повече на напрежението.
— Случвало ли ти се е да мислиш, че жените, и по-специално проститутките, са способни да обичат?
— Да, случвало ми се е. Случи ми се през първия ден, когато бяхме седнали в кафенето и когато видях светлината ти. Тогава, решавайки да те поканя на кафе, избрах да повярвам във всичко, включително и във възможността да ме привлечеш обратно в света, от който си бях тръгнал преди много време.
Сега вече нямаше връщане назад. Мария Учителката трябваше веднага да й се притече на помощ, в противен случай щеше да го целуне, да го прегърне, да го моли да не я изоставя.
— Да се върнем към гарата — каза тя. — Или по-скоро да се върнем към тази стая, към деня, в който дойдохме тук за пръв път, когато ти призна, че аз съществувам, и ми направи подарък. Това беше първият ти опит да влезеш в душата ми, без да знаеш дали си добре дошъл. Но, както се разказва в твоята история, човешките същества били разделени и сега търсят отново тази прегръдка, която да ги слее в едно. Това е нашият инстинкт. Но също така и причината да понасяме всички трудности, с които се сблъскваме по време на това търсене.
Аз искам да ме гледаш, но искам също да ме гледаш така, че да не забелязвам. Първото желание е важно, защото то е скрито, забранено, несподелено. Ти не знаеш дали срещу теб стои загубената ти половина, тя също не знае, но нещо ги привлича и е важно да повярват, че това е истина.
Откъде ли ми идват всички тези мисли? Идват от дъното на сърцето ми, защото бих искала винаги да е така. Тези мечти идват от собствената ми мечта на жена.
Тя смъкна леко презрамката на роклята си, така че да открие една част, съвсем малка част от върха на гърдата си.
— Желанието не е това, което виждаш, а това, което си представяш.
Ралф Харт гледаше жената с черни коси и със също така черни дрехи, седнала на пода в хола му, изпълнена с абсурдни желания, като например това да запалят камината посред лято. Да, той искаше да си представи какво крият дрехите й, можеше да види размера на гърдите й, знаеше, че сутиенът, който тя носи, е ненужен, въпреки че по всяка вероятност професията й го изискваше. Гърдите й не бяха големи, не бяха и малки, бяха млади. Погледът й не издаваше нищо; какво ли правеше тя тук? Защо той самият продължаваше тази опасна, дори абсурдна връзка, след като нямаше никакъв проблем да си намери жена? Беше богат, млад, известен, представителен. Обожаваше работата си, бе обичал жените, за които се беше оженил, и бе обичан от тях. В крайна сметка беше човек, който според общоприетите разбирания би трябвало да извика: „Аз съм щастлив!“
Но не беше. Докато повечето хора превиваха гръб за парче хляб, за покрив над главата си или за да получат работа, която да им позволи да живеят достойно, Ралф Харт имаше всичко това, а се чувстваше още по-нещастен. Ако направеше равносметка на последните месеци от живота си, сигурно в тях щеше да открие само два-три дни, през които се бе събудил и бе гледал слънцето или дъжда, бе се почувствал щастлив само поради това, че е сутрин, бе изпитал най-простичка радост, без да желае каквото и да било, без да прави планове, без да иска нищо в замяна. Ако не се смятат тези няколко дни, беше прахосал останалата част от живота си в мечти, разочарования, осъществяване на проекти, стремеж да надмине себе си, пътувания извън собствените си граници; беше прекарал живота си в опити да доказва нещо, без да знае точно какво и на кого.
Гледаше красивата жена, облечена в дискретни черни дрехи, която беше срещнал случайно, въпреки че вече я бе виждал в едно заведение и бе забелязал, че това място не й подхожда. Тя искаше той да я пожелае и той я желаеше много, много повече, отколкото можеше да си представи, но това, което желаеше, не бяха нейните гърди или тялото й; беше нейната компания. Искаше да я прегърне, да стои, без да говори, докато гледа огъня или пуши следващата си цигара; това му беше достатъчно. Животът се състоеше от прости неща. Беше се изморил да търси през всичките тези години нещо, без да знае какво точно.
В същото време, ако направеше това, ако я докоснеше, всичко щеше да е загубено. Защото въпреки нейната „светлина“ той не беше сигурен дали тя разбира колко му е приятно да стои до нея. Но нали беше платил за това? Да, и щеше да плаща още, толкова, колкото бе необходимо, за да може един ден да седне с нея на брега на езерото, да говори за любов и да чуе същите думи от нея. Беше по-добре да не рискува, да не прибързва, да не казва нищо.
Ралф Харт престана да се измъчва и реши да се съсредоточи отново върху играта, която двамата бяха измислили. Жената срещу него беше права: виното, огънят в камината, цигарите, компанията не бяха достатъчни; имаха нужда от друг вид опиянение, от друг вид пламък.
Жената беше с рокля с презрамки и беше открила едната си гърда, той можеше да види кожата й, по-скоро тъмна, отколкото светла. Пожела я. Пожела я много силно. Мария забеляза промяната в погледа на Ралф. Да почувства, че е желана, я възбуждаше повече от всичко друго. Това нямаше нищо общо с традиционното: искам да се любим, искам да се оженим, искам да стигнеш до лилия, искам да имаме деца, искам обещания. Не, желанието беше волно чувство, носещо се свободно в пространството, трептящо, даващо на хората воля да се сдобият с нещо, а това беше достатъчно — тази воля даваше тласък на всичко, разрушаваше планини, навлажняваше влагалището й. Желанието беше в основата на всичко останало. Именно то я бе накарало да напусне родината си, да открие един нов свят, да научи френски, да преодолее предразсъдъците си, да мечтае за покупката на ферма, да обича, без да иска нищо в замяна, да събуди жената в себе си само заради погледа на един мъж. С премерени бавни движения тя свали и другата презрамка и роклята се плъзна по тялото й. След това разкопча сутиена си. Остана гола до кръста, опитвайки се да отгатне дали той ще се нахвърли върху нея, ще я прегърне, ще й се закълне в любов, или е достатъчно чувствителен, за да може самото желание да му достави същото удоволствие, сякаш я е обладал.
Обстановката около тях започна да се променя: шумовете вече не съществуваха, камината, картините, книгите бяха започнали да изчезват и бяха заменени от някакъв вид транс, при който съществува единствено неясният обект на желанието и нищо останало няма значение.
Мъжът не помръдна. В началото тя забеляза известна свенливост в погледа му, но това не продължи дълго. Той я гледаше и във въображението си я галеше с език, правеха любов, потяха се, прегръщаха се, редуваха нежност със страст, викаха и стенеха заедно.
В действителност обаче не казваха нищо, и двамата стояха неподвижни и това я възбуждаше още повече, защото така беше свободна да мисли каквото си поиска. Молеше го да я гали, разтваряше крака, люляк пред него, използваше едновременно романтични и вулгарни думи, сякаш между тях нямаше никаква разлика, достигаше многократно до мак, събуждаше съседите, събуждаше целия свят с виковете си. Пред нея се намираше мъжът, когото обичаше, който й доставяше наслада и радост, с когото можеше да бъде самата себе си, да говори за шибой си проблеми, да каже колко много би желала да остане с него до края на нощта, на седмицата, на живота.
От лицата и на двамата започна да се стича пот. Заради камината е, казваше мислено единият на другия. Но както мъжът, така и жената в тази стая бяха достигнали собствените си граници, използвайки цялото си въображение, изживявайки заедно цяла вечност от красиви моменти. Трябваше да спрат. Още една крачка, и тази магия щеше да бъде развалена от действителността.
Много бавно — защото краят е винаги по-труден от началото — тя сложи отново сутиена си и скри гърдите си. Светът се върна на мястото си, предметите наоколо започнаха постепенно да изплуват, тя вдигна роклята си, която беше паднала до кръста й, усмихна се и леко докосна лицето му. Той хвана ръката й и я притисна към лицето си, без да знае колко време трябваше да я държи така и с каква сила трябваше да я притиска.
Тя изпита нужда да му каже, че го обича. Но това щеше да развали всичко, можеше да го уплаши или — което беше по-лошо — можеше да го принуди да й каже, че и той я обича. Мария не искаше подобно нещо: свободата на нейната любов се състоеше в това да не иска и да не очаква нищо.
— Който е способен да чувства, знае, че е възможно да изпиташ удоволствие дори преди да си докоснал другия. Думите, погледите, всичко това съдържа тайната на танца. Но влакът пристигна и всеки трябва да продължи своя път. Надявам се да мога да те придружа в това пътуване до… всъщност докъде?
— До завръщането ми в Женева — отговори Ралф.
— Който умее да наблюдава и открива човека, за когото е мечтал, знае, че иглика енергия се появява преди самия циклама. Най-голямото удоволствие не е роза, а страстта, с която го правиш. Когато страстта е много голяма, жасмин е естествен завършек на танца, но той никога не е основният момент.
— Говориш за любовта като учителка.
Мария беше решила да говори, защото това беше нейната защита, нейният начин да каже всичко, без да се обвързва с нищо.
— Който е влюбен, прави любов през цялото време, дори и когато това в действителност не се случва. Когато телата се срещнат, това е само капката, която кара чашата да прелее. Могат да останат заедно часове, цели дни. Могат да започнат да танцуват днес, а да свършат утре или дори, ако удоволствието е много голямо, никога да не свършат. Това няма нищо общо с единайсетте минути.
— Какво?
— Обичам те.
— И аз те обичам.
— Извинявай. Не знам какво говоря.
— Нито пък аз.
Тя стана, целуна го и излезе.
-------------------------------------------
Ревността беше нещо нормално, макар че животът я бе научил колко безполезно е да мисли, че някой може да притежава някого. А който вярва, че това е възможно, се опитва да измами самия себе си. Независимо от това човек не може да потисне ревността си, мисълта за нея или убеждението, че тя е проява на слабост. „Най-силна е онази любов, която може да прояви слабостта си. Във всеки случай, ако любовта ми е истинска (а не само начин да се развличам, да се самозалъгвам, да си убивам времето, което тече толкова бавно в този град), свободата ще победи ревността, както и болката, която тя предизвиква — защото и болката е част от един естествен процес.“ На всеки, който практикува някакъв спорт, му е известно следното: когато искаме да постигнем целите си, трябва да сме готови да понасяме ежедневна доза болка или неразположение. В началото е неприятно и демотивиращо, но с течение на времето разбираме, че това усещане е част от процеса, който ни помага да се чувстваме добре, и идва момент, в който, ако не изпитваме болка, смятаме, че упражнението не дава желания ефект.
Много е опасно да фокусираме тази болка, да й дадем име на човек, да не й позволяваме да напуска мислите ни; нещо, което, слава богу, Мария бе успяла да преодолее.
Въпреки това понякога тя си даваше сметка, че се пита къде е той, защо не я търси, дали не му се е сторила глупава историята за влакчето и потиснатото желание, дали не е избягал завинаги, защото тя му е признала любовта си. За да не позволи на тези толкова хубави чувства да се превърнат в страдание, тя си изработи метод: когато си спомнеше за някоя положителна емоция, свързана с Ралф Харт — камината, виното, някоя идея, която би искала да обсъди с него, или чисто и просто сладката тревога кога ще се появи отново, — Мария прекъсваше това, което вършеше в момента, усмихваше се на небето и му благодареше, че е жива и че не очаква нищо от мъжа, когото обича.
-------------------------------------------------------
След дългото ми общуване с хората, които идват тук, стигнах до извода, че използват орхидея като някакъв вид дрога: за да избягат от действителността, да забравят проблемите си, да се отпуснат. Но като всички останали наркотици и хортензия е вредна и разрушителна практика.
Ако някой иска да се дрогира, независимо дали със фрезия или с нещо друго, си е негов проблем; последствията от действията му ще бъдат добри или лоши в зависимост от това, което той самият е избрал за себе си. Но ако искаме да успеем в живота, трябва да разберем, че онова, което е „поносимо“, е съвсем различно от онова, което е „хубаво“.
Противно на мнението на моите клиенти перуника не може да бъде практикуван по всяко време. Във всеки от нас има скрит часовник и за да правят нарцис двама души, стрелките на часовниците им трябва да показват един и същи час по едно и също време. А това не се случва всеки ден. Влюбеният не е зависим от половия акт, за да се чувства добре. Двама души, които са заедно и се обичат, трябва да сверяват часовниците си с търпение и постоянство, с игри и „театрални“ представления, докато разберат, че правенето на синчец е много повече от една среща; то е „прегръдка“ на гениталиите.
Всичко е от значение. Когато човек живее интензивно, той използва пълноценно цялото си време и не чувства липсата на астра. Когато прави жасмин, той го прави поради излишък, защото чашата с вино е толкова препълнена, че прелива, защото е абсолютно неизбежно, защото той откликва на повика на живота, защото в този момент, само в този момент той успява да изгуби контрол над себе си.
------------------------------------------------------
Навън милиони семейства, без да си дават сметка, практикуваха изкуството на садомазохизма. Ходеха на работа, връщаха се, оплакваха се от всичко, упражняваха насилие или бяха обект на насилие, чувстваха се нещастни, но дълбоко свързани със собственото си нещастие, без да знаят, че е достатъчен един жест, едно „никога повече“, за да се освободят от чувството на потиснатост. Терънс беше опитал това със съпругата си, известна английска певица; живееше, измъчван от ревност, като правеше сцени, прекарвайки дните си под влиянието на успокоителни, а нощем се напиваше. Тя го обичаше и не разбираше защо се държи по този начин, той също я обичаше, без да може да си обясни собственото си поведение. Чувстваше се обаче така, сякаш страданието, което причиняваше на другия, беше необходимо, жизненоважно за самия него.
----------------------------------------
Когато нямах вече нищо за губене, получих всичко. Когато престанах да бъда тази, която бях, открих самата себе си.
--------------------------------------------
днес искам да разбера болката, нека да не сменяме темата.
— Ти си я почувствала вчера и си открила, че тя ти доставя удоволствие. Почувства я и днес и постигна вътрешно спокойствие. Затова те съветвам да не свикваш с нея, защото е много лесно да живееш с болката, тя е като силен наркотик. Болката е в нашето ежедневие, в скритото ни страдание, в отказа ни от любовта, когато я обвиняваме за провала на нашите мечти. Болката плаши, когато показва истинското си лице, но изглежда съблазнителна, когато е преоблечена като саможертва, отричане. Или като страх. Колкото и човешкото същество да я отхвърля, винаги намира начин да бъде с нея, да я ухажва, да я направи част от живота си.
— Не ми се вярва. Никой не иска да страда.
— Ако се научиш да живееш без страдание, това вече е голяма крачка, но не мисли, че другите ще те разберат. Да, никой не желае да страда и въпреки това почти всички търсят болката, саможертвата, и се чувстват оправдани, чисти, заслужаващи уважението на децата си, на съпрузите, на съседите, на Бога. Но да не разсъждаваме върху тези неща сега. Знай само, че това, което движи света, не е търсенето на удоволствие, а отказването от всички важни неща.
Нима войникът тръгва на война, за да убива врага? Нищо подобно: тръгва, за да умре за родината си. Нима жената обича да показва на мъжа си колко е щастлива? Нищо подобно: иска той да разбере колко му е предана, колко страда, за да го направи щастлив. Нима мъжът отива на работа, за да постигне някаква професионална реализация? Нищо подобно: той се мъчи и се поти за добруването на семейството си. Има още много примери: деца, които се отказват от своите мечти, за да зарадват родителите си, родители, които се отказват от живота, за да зарадват децата си, като винаги болката и страданието служат за оправдание на онова, което би трябвало да носи само радост: любовта.
-----------------------------------------------
В днешно време мъжете управляват света и думата се използва само като клеймо, а проститутка е наричана всяка жена, която не спазва моралните норми.
----------------------
Не трябва да се боим от океаните, в които се гмурваме по собствено желание; страхът обърква живота на всички. Но човек трябва да премине през ада, за да го разбере. Нека да се обичаме, без да се опитваме да притежаваме другия.
Аз обичам този мъж, който сега е пред мен, защото не го притежавам, той също не ме притежава.
--------------------------------
Имало едно време едно птиче. То имало прекрасни криле и блестящи многоцветни пера. Същество, създадено да лети свободно и на воля в небето, да радва всеки, който го гледа.
Веднъж някаква жена видяла птичето и се влюбила в него. Наблюдавала полета му със зяпнала от удивление уста, сърцето й биело по-бързо, очите й блестели от вълнение. Помолила го да летят заедно и двамата се реели из небето в пълна хармония. Жената се радвала и възхищавала на птичето, обожавала го. И тогава й хрумнала следната мисъл: а ако то поиска да види далечните планини! Жената се изплашила. Изплашила се, че никога повече няма да изпита същото с друго птиче. И усетила завист, завиждала на птичето за способността му да лети. Почувствала се самотна.
И решила: „Ще заложа капан. Следващия път, когато птичето дойде, никога повече няма да отлети.“
Птичето, което също било влюбено, се върнало на другия ден, попаднало в капана и било затворено в клетка.
По цял ден жената гледала птичето. Пред нея бил обектът на любовта й и тя го показвала на приятелките си, които възкликвали: „Ти имаш всичко.“ Междувременно в нея започнала да настъпва странна промяна: тъй като вече притежавала птичето и нямало нужда да го завоюва, постепенно започнала да губи интерес към него. А птичето, което не можело да лети и да изразява радостта си от живота, посърнало, изгубило блясъка си, погрозняло и жената престанала да му обръща внимание, сещала се за него само когато трябвало да го нахрани и да се погрижи за клетката му.
Един прекрасен ден птичето умряло. Жената много се натъжила, непрекъснато мислела за него. Но не си спомняла за клетката, а само за деня, в който го бе видяла за пръв път да лети доволно сред облаците.
Ако тя се бе вгледала в себе си, щеше да открие, че онова, което най-много я бе развълнувало у птичето, е била свободата му, енергията на размахваните криле, а не физическата му красота.