buun

Здравейте! В този форум съм от много време. В едни моменти съм бил редовен тук, в други - не чак толкова. Старал съм се да бъда полезен на хората, които търсят съвети тук. Доколко съм успял - не знам. Избягвам съм да задавам глупави въпроси, мъчил съм се да прокарам сам пътя си. Но в последно време нещо се случва с мен. Нещо не добро. Живея като весел оптимист, винаги усмихнат, старателен в това, което прави. Но напоследък това изчезна. Успехите изчезват, идват провали. Случвали са се и преди, били са нещо временно, което с труд съм преодолявал. Сега обаче случаят е различен. Между многото усмивки и веселост се натрупаха твърде много мрачни часове и дни. Преживях тотален провал и в професионален план. И най-плашещото - смелите мечти, че ще променя света вече са минало. И сега се подготвям за пътуване. За всеки един от нас настъпва време за промяна. Настоящата промяна ми се иска да я начирам порастване. Време е момчето да стане мъж. С онези същите смели мечти, надежди и амбиции. Но с по-ясна идея как да ги постигне, с по-бърза мисъл, с по-остър ум, с повече постоянство и непримиримост. Страхувах се от разочарованието на хората около мен. Вляех се от тяхното мнение и направих много компромиси. Със себе си, със желанията си, дори и с мечтите си. Поглеждайки назад не мога да си обясня някои мои действия. Привидно успях много. Но това не беше моят път, това не бяха успехите, които исках. Те се различаваха от мечтите, желанията и амбициите ми. И провалът дойде логчино. Близките ми бяха разочаровани. Аз - тройно повече. Часове и дни прекарвам, за да си отговоря - защо така се случи. И мисля, че вече знам.
Тръгвам по нов път. По моя път. Ще следвам моите мечти, а не тези на някой друг. И с нищо по-малко няма да се задоволя. За да го постигна, обаче, трябва много труд. Много мои вътрешни демони трябва да бъдат победени. Проблемите са вътре в главата ми. Оптимизмът ми отстъпва мпсто на доста дълбока депресия. Срещу нея е насочена и битката ми. Причината не е в хората около мен - имам добри приятели и семейство, много хора, които обичам, на които държа и от които получавам същото. Проблемът както казах, е вътре в главата ми. С всички компромиси, които направих аз изгубих себе си, мечтите си, изгубих целеустремеността, страстта, тръпката. От постоянен извор на жизнена сила и вдъхновение се превърнах в нещастен и депресиран смотльо. И сега пред мен е пътят. Знам накъде да тръгна. Ще си върна всиката жизнерадост, сила, мечти, трудолюбие и така нататък. Междувременно се надявам да придобия качествата, които да ми помогнат никога повече да не го изгубя. Както казах - време е момчето да стане мъж и да порастне.


Знам че темата е странна. Не става въпрос и за сваляне на момичета. Това е темата за моето усъвършенстване. Искам да го проследя, а искам и малко странични мнения. Ще продължавам да пиша тук, когато реша, че има важна промяна. Ще се радвам, ако някой си направи труда да го прочете и да изкаже мнения и препоръки

С един тип отиваме да тренираме във футнеса на университета, но самата зала е празна. Обикаляме да търсим учител, който да ни напише присъствията и гледаме някакви шматки пред учителските кабинети. Запознаваме се и се оказва, че и те това търсят. Едната - симпатяга голяма, изръси нещо от сорта:

- Уфф, гаден ден, иде ми да се самоубия!
– До 4 курс ще ти се прииска много пъти, самоубий се сега!

Последното го казах с досада, защото и аз се бях поизнервил, но девойките се разхилиха. Аз тръгнах да диря треньорката. Не я намерих и пак се върнах при кабинетите, а моите приятелки още бяха там. Пуснах един-два бъзика и се сетих къде мога да намеря тренерката. Отидох, разбрах се с нея да дойде да ни отчете, след което тръгнах към залата, но се сетих, че и девойките искаха да отработвах и ги извиках с нас. Казахме си имената, кой от къде е, и отидох да си тренирам. По едно време девойката, единствената готина де, същата която щеше да се самоубива, идва при нас и ни казва "утре ще ходя да отработвам баскетбол, елате -еди кога си–. Аз съответно - на лекции съм, няма как. И хич и не мога да се сетя кво ми намеква девойката. Продължавам, тренирам си, решавам да си ходя, шматките и те. Отивам при даскалката, отчитам си присъствието, а момичетата тръгнаха да се преобличат. Тръгвам да си ходя и по едно време се усещам каква покана съм изтървал, но малко късно


Не че искам съвет, наясно съм, че си хвърлих картите при спечелна ръка, а оттам нататък много много няма как да стане каквото и да е. Все пак ще се радвам на някакви мнения.

Ае поздрави