Преди време открих тази статия някъде из Интернет. Сега я споделям с вас като пак подчертавам, че не съм неин автор... Насладете и се и вие .



Посвещава се на децата от 60-те, 70-те и 80-те години на 20 век

Ако сте били дете тогава, като погледнете назад, ще ви бъде трудно да повярвате, че сте успели да доживеете днешния ден. Ние се возехме на коли без предпазни колани и без въздушни възглавници. Креватчетата ни бяха оцветени в ярки бои с голямо съдържание на олово. На шишенцата с лекарства нямаше секретни капачета, вратите често не се заключваха, а шкафовете в къщи не се заключваха никога. Пиехме вода от улични чешмички, а не от пластмасови бутилки. На никого дори не би му хрумнало да кара колело с каска. Ужас, нали!

С часове си правехме самоделни колички от дъски и лагери, намерени на някое бунище, и едва когато вече летяхме по нанадолнището си спомняхме, че сме забравили да им сложим спирачки. Сутрин излизахме от къщи, играехме по цял ден и се прибирахме, когато запалваха уличното осветление – там където го имаше. И през цялото това време никой не можеше да разбере къде сме. Нямаше мобилни телефони, представяте ли си!

Няколко човека ядяхме един сладолед и пиехме лимонада от една и съща бутилка - и никой не умря. Нямахме компютри, 3D игри, компактдискове, GSM-и, 160 канала кабелна телевизия, интернет и на тълпи ходехме на кино, защото нямаше дори видео!

Затова пък имахме приятели. Излизахме от къщи и ги намирахме. Ако някой ни трябваше, отивахме у тях и се виждахме с него. Просто така, без предварително обаждане! Сами в този жесток и опасен свят. Без охрана. Как изобщо сме оживели?

Измисляхме сами игрите си, крадяхме череши и ги ядяхме с костилките – и на никой костилките не му прорастваха в корема. През междучасията се пръскахме с вода от многократни спринцовки и бутилки от „Веро”. Нашите постъпки си бяха наши собствени и ние бяхме готови за последствията. Порязвахме се, ходехме в синини и натъртвания или си чупехме кокалите – но никой никого не съдеше. Смятахме, че за всичко сме си виновни ние самите. Представата, че можеш да се откупиш от ченгетата или да се скатаеш от казармата практически не съществуваше. Родителите от онези времена винаги вземаха страната на закона, можете ли да си го представите?

Да-а-а, такива бяхме, а ето какви станахме:
1.По погрешка въвеждаме системната си парола на микровълновата печка.
2.Имаме списък от 15 номера да се свържем със семейството си, което се състои от 3 човека.
3.Пращаме e-mail на колегата, който седи в съседната стая.
4.Губим контакт с приятелите си, които нямат електронна поща
5.След края на работния ден се връщаме в къщи и отговаряме по телефона така, сякаш още сме на работа.
7.Изпадаме в паника, ако излезем от къщи без мобилен телефон и се връщаме да го вземем.
8.Щом се събудим сутрин, първата ни работа е да влезем в интернет, още дори преди да си изпием кафето.
9. Сега накланяш глава, за да се усмихнеш.
10. Четеш този текст, съгласен си с него и се усмихваш.
11. Още по-лошо – вече си намислил на кого ще го изпратиш.
12. Прекалено се увлечен, за да забележиш, че в този списък няма номер 6.
13. Трябва ти само секунда за да пробягаш с поглед текста и да се убедиш, че номер 6 наистина няма.

"Какво момичето търси в един мъж и какво иска от него за да е "на седмото не*е" тя самата" ? - това последното не ми хареса.

Какво търси ли... чар, излъчване, увереност, ИНДИВИДУАЛНОСТ... мъж, който не се страхува да заяви се*е си и да каже на тези, които не го харесват - "Това съм аз, ако имате проблем с мен - той си е изцяло ваш".

Хубаво е да уважаваш момичето, което харесваш, но не забравяй да уважаваш и се*е си.
Много момчета правят грешката да изпълняват желанията на момичетата за сметка на своите. Не потискай напълно егоизма си...балансирай нещата. Не се страхувай да отказваш и да изказваш мнение, различно от нейното.

Успех

Да приемем, че няма към кого другиго да се обърнеш и затова търсиш отговор сред хищниците .

Женската злоба и завист не са нещо ново... типичен пример е твоят.

П.С. Ани е глезено богаташко и обича да се сваля с момчета, а не е кой знае какво на външен вид - честно, Ели й се води по акъла и няма ухажори.

Парите са и създали навика да получава всичко, което поиска. Когато друго момиче, чието самочувствие не се базира на финансовите инжекции на татенцето, спечели вниманието на дадено момче, започва да изпитва раздразнение и безпомощност.

Дръж се с тях студено и дори високомерно, ако се наложи.

Обикновено в големите компании цари лицемерие, така че не трябва да те притеснява липсата на такава. Достатъчни са един или двама човека, с които държите истински един на друг.

Плевнята изгоря. Сега виждам звездите.

Радвай се на този момент. Този момент е твоят живот.

Няма нищо по-голямо от малките неща.

Ако посочиш някого, не забравяй, че трите пръста сочат те*е!

Как бих постъпил аз ли...

Хмм, най-лесното решение е да си купиш пистолет и да се застреляш, но не ти го препоръчвам..

Продай си компютъра, премести се в друг град, започни работа като магазинер или таксиджия,
за да подобриш социалните си умения.

Имаш сериозен проблем. Стегни се, човече.

Привет и от мен, приятели Христос Воскресе !

След дълго отсъствие пак се озовавам тук. Преди около седмица попаднах съдбоносно на любимия стар форум и си спомних с носталгия за 10-ти клас, когато тук търсех отговорите.. Някои намерих, други не исках да приема, а трети продължих да търся сам. Е, дали съм успял не знам, но реших, че сега - 2 години по-късно, има с какво да бъда полезен и разбира се - какво още на науча. Забелязвам, че и тук е станала смяна на поколенията, като изключим неизбледняващото присъствие на Дивата Орхидея .

Когато за пръв път прочетох Дон Жуан Библията, наред с ентусиазма и радостта, които ме бяха обзели, бях и много объркан. Толкова много важни съвети - откъде да започна, да ги науча наизуст ли, да ги степенувам по важност ли, да си запиша любимите си на листче ли - не, не и пак не... Най-важният извод, до който стигнах е, че за да имаме успех с жените, трябва на първо място да познаваме добре се*е си. Наличието на собствена индивудалност и "игрови почерк" е от първостепенна важност.

Избрах тази тема, просто щото въпросът е именно в това да открием своя начин да заговаряме (и след това да задържаме интереса) - имитацията и бягането от собственото Аз обричат на неуспех.
Роля играя и моментното настроение - веднъж с простичкото "здрасти", друг път с ориганална закачка - всичко е относително .