Гадно ми е, не знам от къде да започна. Когато съм в такова настроение мислите ми винаги отлитат толкова бързо, колкото са долетели. Но това едва ли има значение. Винаги преди да пиша нещо такова ми е трудно да започна. След това почти винаги химикалката "свършва"... Ха.
Странно е как винаги съм се опитвал да направя от мухата - слон. Когато ми се е случвало нещо хубаво, аз винаги се стараех да го изживявам два пъти по-хубаво. Когато ми се е случвало нещо неприятно... Да... Опитвах се да стане два пъти по-неприятно. Обичам да се отдавам на чувствата, въпреки че винаги се старая да не го показвам. Само аз си знам какво ми е отвътре. И сега е така. Разбрал съм обаче, че написаното може да има същата унищожителна сила, каквато имат и действията породени от емоциите. Човешката воля и възможности са безкрайни. Лошото е, че човешката глупост също е неизмерима...
Което ме връща на темата.
Преди около два месеца бях с приятели на дискотека. Почерпихме се по няколко питиета. Естествено и напълно нормално, мен ме "хвана". "Хвана" ме и баща ми когато се прибрах няколко часа по-късно. Не бях пиян, просто главата ми бе леко замаяна. Но това нямаше значение. Бях пил. Тогава нашите нищо не ми казаха. Просто баща ми ми намекна, да внимавам какво правя, когато съм на вън.
След няколко дни ме поканиха на рожден ден. Когато се прибрах се оправих, измих, освежих. Бях в страхотно настроение, което се изпари след няколко часа. Събудих се, и тогава разбрах, че алкохолът не само не прощава, ами и отмъщава... Да... Бях "омазал" апартамента. А точно преди пет дена бях казал на тати: Спокойно, знам какво правя, не се притеснявай. А той просто ми беше казал "Добре", с онзи тон, сякаш предварително е знаел какво ще стане един ден. Ден, който дойде малко по-рано от очакваното. Мамка му. Вечерта едвам се извиних. Казах му в очите, че съжалявам, че постъпката ми не е била правилна и т.н. Единственото, което получих отсреща тогава беше студенина и безразличие. Той е твърд човек. Вярвам, че много е видял и много е изпитал. Винаги ме е възпитавал да се боря, да не се отказвам, да бягам от вредните навици. Може би е искал да бъда като него - твърд и борбен. Отново ми каза тогава обичайните приказки, които последваха примера на мислите ми и отлетяха незнайно къде. Най-страшното нещо бе, че му казах: Няма да се повтори. Обещавам.
Но бях излъгал.
За втори път ми се случваше да ме удари жестоката истина, че "Доверието се гради с години, а може да бъде разрушено само за един миг." Сега трябваше отново да градя. Да градя, докато всичко се срине отново. Снощи отново ми каза - "Внимавайте, особено ти." Знам, че беше против това да изляза. И с право. Пак се издъних. Няма да описвам подробности. Случка, подобна на горната.
Всичкото това ме накара малко да се замисля тази сутрин. Какво ми става. Не става въпрос само за алкохола и тинейджърските глупости. Цял живот съм чувал от ляво и от дясно, че човек се учи от грешките си. Току-що ми хрумна, че май е по-правилно да се каже, че човек трябва да се учи от грешките си. Колко банално, но колко истина.
Преди време прочетох една книга. Мислите ти влияели върху реалността. Започнах да практикувам малко от тази книга. Тогава ми липсваше увереност. Започнах да си утвърждавам, че съм уверен в себе си, че съм силен... Само че май преминах границите. Започнах много да си вярвам. Започнах да си мисля, че мога да се справя с всичко, дори и когато не съм в състояние да го направя. Нормално... Нали бях уверен в себе си, нали бях силен. И изведнъж хоп! Грешка в системата. Издъни се. Сам се пре*ба. Отново срина всичко. Трябва да започнеш отначало. Само че всяко начало е два пъти по-трудно от предишното. Защо ли? Защото първо трябва да разчистиш останките от разрухата, която сам си създал. И когато почистиш, трябва вече да имаш план какво искаш да построиш. А когато започнеш да строиш, трябва да преценяваш всеки милиметър. Защото явно и един милиметър на криво е от значение. Защо ли? Защото ще трябва пак да чистиш. Ха. Животът е прекалено кратък да си позволяваш такива падения. Да - всяко препятствие и трудност те прави по-силен. Но не може винаги да се учиш да бъдеш силен. Трябва да прилагаш. Опитът е нещо безценно. За мен. И ако сега не се поуча от грешките си и не се прекроя поне малко... Една приятелка ми каза така:
"Вие вече сте се изградили като хора, като личности, като характери. От тук натам няма да се промените из основи. Може да се промените съвсем малко. Но в основата си ще останете същите."
Силно вярвам, че моята основа няма нужда от прекрояване. Силно се надявам, че трябва да запълвам само малките дупчици. Остават ми две години докато завърша училище и отида да уча (надявам се). Имам две години докато се оправя малко и започна изцяло сам да нося отговорността за себе си. Сигурен съм че всички са си казвали някога: Искам да се махна от вкъщи и да започна да се оправям сам, и да бъда независим! Питам се обаче колко хора са си задавали този въпрос: А готов ли съм да го направя?
Е, аз си мислех, че съм готов. До сега.
Не искам повече да се провалям. Не искам да ставам жертва на глупавите си постъпки. Не искам да градя отначало отново и отново... Не искам, не искам, не искам... Всеки не иска нещо. Наскоро научих (пак от книга...), че когато си кажеш "Не искам!", си задай въпроса "А какво всъщност искам аз?".
Е, а какво всъщност искам аз?
Искам да успея. За всеки обаче успехът е нещо различно. За мен успехът е това: искам един ден да се събудя, пораснал, да отида с удоволствие на чудесната си работа. Искам да работя с кеф. Искам да се разбирам чудесно с всички хора. Искам да имам красиво и умно момиче до себе си. Искам да имам трудности понякога. Искам да ми се предоставя възможност да се боря. Искам постоянно да се развивам. Искам да помагам, искам да пея, искам да танцувам, искам да плача понякога. Искам, искам, искам... Сега като си представих какво искам ми стана по-леко. Стана ми топло от това, че всичко това е достижимо. Но не защото е просто. Просто ли изглежда? Помислете пак. И сега ли? Е, тогава искам един ден да се запознаем и да видя всичко това въплътено във вас. Тогава и аз ще повярвам, както в момента че всичко е възможно. И пак ще ми стане по-леко. Защото някой го е направил. А когато видя успеха в някого винаги съм си казвал на ум:
"Ти си го направил, какво ме спира да го направя и аз?"
Отговорът е НИЩО!
Един човек каза, че границата на човешките възможности е единствено въображението на самия човек.И аз му вярвам. Защо ли? Защото от това ми става по-леко и се надявам, че е така. А когато има надежда, има и възможност. А невъзможни неща няма, нали?Един от най-добрите ми приятели наскоро ми направи забележка, когато му казах, че мечтая за нещо. Той ми каза така:
"Никога не казвай, че мечтаеш за нещо, защото това означава, че го считаш за невъзможно."
Тогава не се съгласих с него, казах му че е хубаво да мечтаеш. Сега обаче осъзнавам какво е искал да ми каже той: Да... точно така... Няма...Невъзможни... Неща! Въображението... дай воля на чувствата си, материализирай мисълта си. Обедини емоция и мисъл и отиди, и вземи това, което искаш.
Обичам да пиша. Казвали са ми че пиша хубаво. Може и така да е. На мен ми харесва. Чувствам се добре, когато пиша и чета написаното от мен. Мислех да завърша поста си с някоя тъжна emoticon-а, а не с усмивка, както правя всеки път. Само че в момента ми е приятно и хубаво. Затова и сега ще завърша с усмивка. Защото ми е приятно. Знам обаче, че когато натисна бутона "Изпрати", няма да има и помен от тази усмивка. Ще трябва да се оправя някак си с нашите, ще трябва да се оправя със себе си, ще трябва да започна да се уча от грешките, ще трябва да престана да приемам трудностите и опитът за даденост. Ще трябва да направя много неща, които едва ли ще ме накарат да се усмихна, вършейки ги. Обаче знам, кое ще ме накара да се усмихна! Резултатът от това нещо! Е, а какво всъщност искам аз? Да...точно така. Искам един ден да се обърна назад, и да видя през какво ще съм преминал, за да се зарадвам на това, което ще бъда и с усмивка да си припомня това, което съм бил. Ами да! Пожелайте ми успех... Започвам!
Rolan
Странно е как винаги съм се опитвал да направя от мухата - слон. Когато ми се е случвало нещо хубаво, аз винаги се стараех да го изживявам два пъти по-хубаво. Когато ми се е случвало нещо неприятно... Да... Опитвах се да стане два пъти по-неприятно. Обичам да се отдавам на чувствата, въпреки че винаги се старая да не го показвам. Само аз си знам какво ми е отвътре. И сега е така. Разбрал съм обаче, че написаното може да има същата унищожителна сила, каквато имат и действията породени от емоциите. Човешката воля и възможности са безкрайни. Лошото е, че човешката глупост също е неизмерима...
Което ме връща на темата.
Преди около два месеца бях с приятели на дискотека. Почерпихме се по няколко питиета. Естествено и напълно нормално, мен ме "хвана". "Хвана" ме и баща ми когато се прибрах няколко часа по-късно. Не бях пиян, просто главата ми бе леко замаяна. Но това нямаше значение. Бях пил. Тогава нашите нищо не ми казаха. Просто баща ми ми намекна, да внимавам какво правя, когато съм на вън.
След няколко дни ме поканиха на рожден ден. Когато се прибрах се оправих, измих, освежих. Бях в страхотно настроение, което се изпари след няколко часа. Събудих се, и тогава разбрах, че алкохолът не само не прощава, ами и отмъщава... Да... Бях "омазал" апартамента. А точно преди пет дена бях казал на тати: Спокойно, знам какво правя, не се притеснявай. А той просто ми беше казал "Добре", с онзи тон, сякаш предварително е знаел какво ще стане един ден. Ден, който дойде малко по-рано от очакваното. Мамка му. Вечерта едвам се извиних. Казах му в очите, че съжалявам, че постъпката ми не е била правилна и т.н. Единственото, което получих отсреща тогава беше студенина и безразличие. Той е твърд човек. Вярвам, че много е видял и много е изпитал. Винаги ме е възпитавал да се боря, да не се отказвам, да бягам от вредните навици. Може би е искал да бъда като него - твърд и борбен. Отново ми каза тогава обичайните приказки, които последваха примера на мислите ми и отлетяха незнайно къде. Най-страшното нещо бе, че му казах: Няма да се повтори. Обещавам.
Но бях излъгал.
За втори път ми се случваше да ме удари жестоката истина, че "Доверието се гради с години, а може да бъде разрушено само за един миг." Сега трябваше отново да градя. Да градя, докато всичко се срине отново. Снощи отново ми каза - "Внимавайте, особено ти." Знам, че беше против това да изляза. И с право. Пак се издъних. Няма да описвам подробности. Случка, подобна на горната.
Всичкото това ме накара малко да се замисля тази сутрин. Какво ми става. Не става въпрос само за алкохола и тинейджърските глупости. Цял живот съм чувал от ляво и от дясно, че човек се учи от грешките си. Току-що ми хрумна, че май е по-правилно да се каже, че човек трябва да се учи от грешките си. Колко банално, но колко истина.
Преди време прочетох една книга. Мислите ти влияели върху реалността. Започнах да практикувам малко от тази книга. Тогава ми липсваше увереност. Започнах да си утвърждавам, че съм уверен в себе си, че съм силен... Само че май преминах границите. Започнах много да си вярвам. Започнах да си мисля, че мога да се справя с всичко, дори и когато не съм в състояние да го направя. Нормално... Нали бях уверен в себе си, нали бях силен. И изведнъж хоп! Грешка в системата. Издъни се. Сам се пре*ба. Отново срина всичко. Трябва да започнеш отначало. Само че всяко начало е два пъти по-трудно от предишното. Защо ли? Защото първо трябва да разчистиш останките от разрухата, която сам си създал. И когато почистиш, трябва вече да имаш план какво искаш да построиш. А когато започнеш да строиш, трябва да преценяваш всеки милиметър. Защото явно и един милиметър на криво е от значение. Защо ли? Защото ще трябва пак да чистиш. Ха. Животът е прекалено кратък да си позволяваш такива падения. Да - всяко препятствие и трудност те прави по-силен. Но не може винаги да се учиш да бъдеш силен. Трябва да прилагаш. Опитът е нещо безценно. За мен. И ако сега не се поуча от грешките си и не се прекроя поне малко... Една приятелка ми каза така:
"Вие вече сте се изградили като хора, като личности, като характери. От тук натам няма да се промените из основи. Може да се промените съвсем малко. Но в основата си ще останете същите."
Силно вярвам, че моята основа няма нужда от прекрояване. Силно се надявам, че трябва да запълвам само малките дупчици. Остават ми две години докато завърша училище и отида да уча (надявам се). Имам две години докато се оправя малко и започна изцяло сам да нося отговорността за себе си. Сигурен съм че всички са си казвали някога: Искам да се махна от вкъщи и да започна да се оправям сам, и да бъда независим! Питам се обаче колко хора са си задавали този въпрос: А готов ли съм да го направя?
Е, аз си мислех, че съм готов. До сега.
Не искам повече да се провалям. Не искам да ставам жертва на глупавите си постъпки. Не искам да градя отначало отново и отново... Не искам, не искам, не искам... Всеки не иска нещо. Наскоро научих (пак от книга...), че когато си кажеш "Не искам!", си задай въпроса "А какво всъщност искам аз?".
Е, а какво всъщност искам аз?
Искам да успея. За всеки обаче успехът е нещо различно. За мен успехът е това: искам един ден да се събудя, пораснал, да отида с удоволствие на чудесната си работа. Искам да работя с кеф. Искам да се разбирам чудесно с всички хора. Искам да имам красиво и умно момиче до себе си. Искам да имам трудности понякога. Искам да ми се предоставя възможност да се боря. Искам постоянно да се развивам. Искам да помагам, искам да пея, искам да танцувам, искам да плача понякога. Искам, искам, искам... Сега като си представих какво искам ми стана по-леко. Стана ми топло от това, че всичко това е достижимо. Но не защото е просто. Просто ли изглежда? Помислете пак. И сега ли? Е, тогава искам един ден да се запознаем и да видя всичко това въплътено във вас. Тогава и аз ще повярвам, както в момента че всичко е възможно. И пак ще ми стане по-леко. Защото някой го е направил. А когато видя успеха в някого винаги съм си казвал на ум:
"Ти си го направил, какво ме спира да го направя и аз?"
Отговорът е НИЩО!
Един човек каза, че границата на човешките възможности е единствено въображението на самия човек.И аз му вярвам. Защо ли? Защото от това ми става по-леко и се надявам, че е така. А когато има надежда, има и възможност. А невъзможни неща няма, нали?Един от най-добрите ми приятели наскоро ми направи забележка, когато му казах, че мечтая за нещо. Той ми каза така:
"Никога не казвай, че мечтаеш за нещо, защото това означава, че го считаш за невъзможно."
Тогава не се съгласих с него, казах му че е хубаво да мечтаеш. Сега обаче осъзнавам какво е искал да ми каже той: Да... точно така... Няма...Невъзможни... Неща! Въображението... дай воля на чувствата си, материализирай мисълта си. Обедини емоция и мисъл и отиди, и вземи това, което искаш.
Обичам да пиша. Казвали са ми че пиша хубаво. Може и така да е. На мен ми харесва. Чувствам се добре, когато пиша и чета написаното от мен. Мислех да завърша поста си с някоя тъжна emoticon-а, а не с усмивка, както правя всеки път. Само че в момента ми е приятно и хубаво. Затова и сега ще завърша с усмивка. Защото ми е приятно. Знам обаче, че когато натисна бутона "Изпрати", няма да има и помен от тази усмивка. Ще трябва да се оправя някак си с нашите, ще трябва да се оправя със себе си, ще трябва да започна да се уча от грешките, ще трябва да престана да приемам трудностите и опитът за даденост. Ще трябва да направя много неща, които едва ли ще ме накарат да се усмихна, вършейки ги. Обаче знам, кое ще ме накара да се усмихна! Резултатът от това нещо! Е, а какво всъщност искам аз? Да...точно така. Искам един ден да се обърна назад, и да видя през какво ще съм преминал, за да се зарадвам на това, което ще бъда и с усмивка да си припомня това, което съм бил. Ами да! Пожелайте ми успех... Започвам!
Rolan
