alakazar

Здравейте.
Първо да кажа, че излязох от една двугодишна връзка преди 3-4 месеца. Разделихме се учудващо човешки и в общи линии нито аз, нито тя изпаднахме в депресивни състояния.
Реших да продължа напред. И момичето изскочи в най-подходящия момент - от курса ми, преди изобщо не се бях запознавал с нея. Излизахме с групата й, от която познавах 2-3 души. Установихме много приятни отношения, на 2 пъти ме пита имам ли приятелка, докосваше ме като се виждаме, гледаше ме по малко по-особен начин. Безпроблемно й взех телефона. И оттук нататък взеха да се забатачват нещата.
В момента сме в сесия, и така от около месец. Преди известно време й звъннах. Поговорихме си, каза ми, че е седнала и учи като побъркана и поради това много съжалявала, но нямало как да се видим. Разбрахме се да се чуем след първия й изпит. Пожелах й успех в смс, един вид колкото да напомня, че и мен ме има на тая Земя. Обади ми се с думите, че категорично нямало как да излезе, че следващия й изпит бил след точно седмица. Обясних й, че и аз съм в такова положение, но 24-часово четене не е градивно блабла, но тя си настояваше.
Случайно се засякохме в университета на мой изпит. Все така усмихната, излизаше от втория си изпит. Изглеждаше много .. влюбена. Докосна ме, на тръгване понечи да ме прегърне, но се спря и затова аз го направих Тя продължи да си се усмихва, не показа някаква .. неприязън от това. Няколко дни нямахме никакъв контакт. Затова й звъннах и й предложих да излезнем. Тя ми каза, че се е върнала в родния си град и ще остане там до началото на юли, когато ни е общия, последен изпит за тая сесия.
И ситуацията вече започва твърде много да не ми харесва. На практика нито веднъж не сме се виждали tête-à-tête, все в компания, все разговори за някакви общи теми. И сега се чудя как да постъпя - дали да махна с ръка и да продължа, воден от някаква абстрактна гордост или да продължавам в тая посока. Честно казано, иска ми се да вярвам, че всичко това е просто стечение на обстоятелствата, отколкото действителна липса на интерес от нейна страна, но се разрових из сайта и прочетох как доброто момче винаги оправдава обекта на желанията си заради незаинтересоваността от нейна страна. А тази мисъл неведнъж ми мина през главата - че я оправдавам, в името на собствените си желания.

Изпадали ли сте някога в подобна ситуация?

Проблемът ми със сигурност не е уникален или да има първа тема по този въпрос, но предпочитам да си задам въпроса директно, дори и с риск във вашите очи да изглеждам като спамер...
Въпросът е относно връзката ми. Преди нея де факто никога не съм имал връзка с момиче, ако не броим една едномесечна връзка, преминала предимно във висене по домовете и гледане на сериали.. Преди повече от година, обаче, в живота ми влезе едно момиче. Мислех, че няма да е за много дълго, изобщо не предполагах, че може да стигнем донякъде, но явно ни потръгна. Тя е много любвеовилна, загрижена и подхожда с топлота и загриженост към мен.. докато не разбрах, че така е правила и с другите си приятели и в общи линии е 'професионална приятела', т.е. знае какво иска едно момче/мъж и е готова да му го даде ... на определена цена, разбира се. Оставяме настрана най-вулгарното значение на думата цена, т.е. нейната парична стойност, тя няма значение в случая.
Става дума за моите желания и дори самоуважение, които трябваше да пренебрегна, за да ни вървят отношенията. Бях чувал прабаба ми да казва "вдигай камъка, да мели по-наедро" преди много години, като бях дете и изобщо не разбрах смисъла на тези думи. Сега, реших да го приложа и с тъжна равносметка установявам .. :
мацката ми се е качила на главата.

Казва - искам да се видим, виждаме се. Искам да ходим тук и тук - отиваме. Ако й откажа, в общия случай се цупи, понякога отстъпва. Иска постоянно да си прекарваме времето заедно. В началото ми харесваше, признавам. Харесваше ми допреди около месец. Когато осъзнах, че вече почти не общувам с приятелите и познатите си, за излизане с тях не става и дума (тя не ги харесва, заради тях се отдръпнах и от момичетата, с които просто си имаме приказка - за да не ревнува и пр). Съвсем случайно, търсейки нещо различно, попаднах на този форум преди 2-3 седмици. Изчетох темите много внимателно и тъжната истина излезе на бял свят с истинските си имена.

Тя е мъжът във връзката - тя взима всички решения. Създадох тази тема точно поради това, което ще споделя сега. Тъй като и двамата сме студенти, естествено на преден план изскочи темата за 8ми декември. Миналата година, когато пак бяхме заедно, я предложи да го караме извън България, без колеги, без приятели и пр. Съгласих се. Тази година, упорито ми подхвърля намеци в насока "празнуване без колеги" и да излизаме пак навън. Репликата беше "разбира се, оставям те да решиш ти", но в друг разговор спомена, че ако не заминем, за нея това би означавало най-голямото разочарование. И в момента съм по средата на дилема - дали да се разделя с нея или не. Усещам обезличаването си, в нейните очи вече съм изгубил "тежестта" си. Но от друга страна - тя не е лошо момиче, не съм имал проблеми с изневяра, несигурност в чувствата и пр. А и съм наистина привързан към нея - не знам как го постигна, но когато съм с нея, тя ме предразполага, глези ме, мога да разговарям с нея по много въпроси и пр.
Дали е само едно моментно чувство, свързано с връзката и дължината й, или нещата са заели необратима посока към раздяла?
ЗНам, че вие няма как да отговорите на тези въпроси и не го искам от вас. По-скоро искам да чуя мнението ви, някакви разсъждения в тази посока, препоръки, критика ...

Благодаря ви предварително!