88 replies to this topic

[sweetcorn]

МАГИЯТА В ТЕБ

--------------------------------------------------------------------------------

От дете имам страх от височини. Когато като хлапе трябваше да преминавам по греда по физическо възпитание, за да не се изложа пред съучениците си, постъпвах така. Затварях очи и си представях, че гредата е широка алея, че отдолу не са твърдите дъски на пода на спортния салон, а памук, матрак или меко сено. Докато успявах да поддържам илюзията, преминаването ставаше съвсем успешно.
Същото са открили всички, които практикуват магически актове, от древността до наши дни. Знаете колко много са детайлите, изискванията и условностите при един магически ритуал. Човек прави защитни кръгове и пентакли, облича се по особен начин, използва пространство, което назовава олтар, масла, които втрива в кожата си, ароматни свещи, формули и думи на силата и т.н. и т.н.
Всъщност, всичко това представлява психически и духовен еквивалент на представата ми за мека покривка и широка алея, когато преминавах по греда. Сами по се*е си не са нужни и човек спокойно може да извърши магическия акт и без тях, но, ако се страхува, а всички се боим от неизвестното, липсата на тази илюзия за защита може да доведе, фигуративно казано, до падане и нараняване.
Какво, всъщност, правим, когато извършваме магически акт? Насочваме енергиен поток в определена посока, за да постигнем определена цел. Мнозина правят много магии във всекидневието си, просто без да осъзнават това.
За да се използва собствената енергия и сила по този начин, без това да бъде опасно или грешно, са нужни няколко неща:
Преследваната цел не бива да бъде насочена към нараняване на друго същество, нито към засягане на свободната му воля. Такава цел може и да доведе до резултат, но многократното връщане на насочената към друг зла мисъл е толкова сигурно, колкото законът за гравитацията. Просто няма начин да сторите зло чрез магически акт и да се измъкнете ненаранени. Другото условие е да не искате нещо противоестествено, което е насочено против инерцията на природните сили и вселената. Например, ако пеете ужасно фалшиво, не можете да искате да се превърнете в сладкогласен славей и това да се сбъдне. Не можете да си пожелаете августовска топлина насред февруари и да се сърдите, че усилията ви са били напразни. Магията просто подсилва енергийно и ускорява нещо, което без друго би могло да се случи и така, но съществуват пречки. Такива пречки, като собствената неувереност и страх или зложелателство на други хора, или просто сгъстяване на неблагоприятни случайности. С такива препятствия магията може да се справи.
Неотдавна имах доста тъжно и отчаяно писмо от своя читателка от Чикаго. След като бе живяла и се бе трудила с успех повече от шест година в големия град, изведнъж всичко й беше тръгнало наопаки. Не можеше да си намери работа, спестяванията й се стопяваха, а беше сама и беззащитна в чуждата страна.
Писах й, че просто трябва да вярва в се*е си и да не се отчайва, че съм сигурна, че всичко ще се оправи.
След една седмици получих отговор, който искрено ме зарадва. Жената беше си намерила работа не на едно, а на две места и нещата й изведнъж бяха поели в добра посока.
Не знам дали успях да я убедя да повярва в това, но магията, която промени всичко, си беше изцяло нейно дело. Единственото, което направих аз, беше да разсея мрачните й мисли и просто да я убедя, че ще успее, че може да се справи и ще се справи. Когато срещате трудности в своя живот, опитайте същото и вие. Просто повярвайте, че вървите по широка алея, че не можете да се нараните, че няма да паднете. Защото едно чудо е 99% вяра и 1 % енергийна сила.
Когато търсите магията, спомнете си и теорията на Кроули за истинското желание. Истинското желание е причината, поради която сте тук, на тази земя, вашата действителна цел, това, към което се стреми духът ви. Ако следвате истинското си желание, целият свят се превръща в магия и ви помага инерцията на целия космос. Ако, например, истинският копнеж на природата ви е да създадете и отгледате деца, да пазите семейното огнище и да създавате уют, а тръгнете да правите, например, политическа кариера, всичко ще ви върви наопаки и нито за миг няма да постигате нещата без мъки и усилия. Скоро ще намразите и се*е си, и кариерата си. Но, решите ли да отдадете времето и силите си на нещата, които истински копнеете да правите, изведнъж ветровете на промяната ще завеят и всичко, което се случва, ще бъде във ваша полза. Независимо какво е онова, за което копнее душата ви, то успява, тъй като истинското ядро на енергия и магическа мощ се крият дълбоко, дълбоко в съзнанието ви и е нужно да ги извадите на бял свят. Истинското желание прави точно това.
Магията може и да ви излекува. Но в никой случай не говоря за шарлатани и врачки, а за това сами да работите със се*е си. Просто опитайте се да проникнете дълбоко в своята същност и да се убедите, че заболяването, което ви гнети е неестествено и против истинската ви воля, че истински, дълбоко и непоколебимо желаете да оздравеете. Разбира се, това не означава да пренебрегнете лекарската помощ, но, ако постигнете тази вяра и вътрешна сила, ще подпомогнете действията на вашия лекар, а, ако не успеете, той също ще се провали, въпреки правилното лечение и благородните му усилия.
И така, всички вие сте магически същества и имате силата, могъществото и енергията да направите живота си по-добър. Просто го направете!

Паула Лайт

[Rolan]

Това говори само за се*е си... http://vbox7.com/play:bc975df1

П.С. mugen, хубави и поучителни истории.

[Nikotin]

Ето нещо от Цицерон

Шестте грешки на човека


1. Заблудата, че личният напредък
се постига чрез потъпкване на другите.


2. Склонността да се тревожим за неща,
които не могат да бъдат променени или поправени.


3. Твърдението, че нещо е невъзможно,
защото ние не сме способни да го направим.


4. Отказът да оставим настрана
дребнавите си предпочитания.


5. Пренебрежението към развитието
и усъвършенстването на духа и липсата
на навика да четем и да учим.


6. Опитите да натрапваме на другите
своите убеждения и своя начин на живот.

[Ани]

Много интересни неща сте пуснали. Ще прочета и другите, но искам да пусна нещо от многото неща за живота, което ми направи особено впечатление. Един клип от който наистина човек може да си направи извода, че човекът е недостижим в своята сила и път. http://www.vbox7.com/play:8219eead - истината винаги е една, но да се пребориш със своята винаги е било най-трудно.

Edited by Ани, 25 February 2009 - 11:33 PM.

[Ани]

ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВАТА НА ОСТАТЪЧНОТО ДОСТОЙНСТВО

Ангел Христов

Във вестниците всеки ден обявяват по няколко убийства, един-два взрива, още толкова самоубийства и прочее посегателства на живота. Заглавията са гръмки и предизвикателни. Читателят трябва да бъде привлечен на всяка цена. И с всички средства. Какво означава тук някакъв си живот?! Обществото постепенно свикна с плиткоумните хитрости на издателите, за които е важно да се купува вестникът, тъй като рекламодателят отива при този, който е най-търсен на пазара. И ние попадаме в клопката на комерсиализма, независимо дали искаме или не. Голиат е победен, но никой не пита има ли някой нужда от Давид?

Така се оказваме сред тези, за които достойнството е повод за разговор, но не и за отстояване на принципи. Ако все пак някой си спомни, че животът не е само в убийствата и в сензациите, той навярно трябва да се причисли към хората с остатъчно достойнство, термин, който би трябвало да означава, че в този човек съвестта не е предала богу дух, но не е и толкова силна, че да се противопостави дори на собствените си слабости.

В този смисъл интересът към предизвикателствата на остатъчното достойнство би трябвало да ни направи любопитни поне в сферата на логичните предположения. Ние искаме да разберем как ще се чувстваме, ако прочетем собствения си некролог. Въображението, това велико изобретение на Господ Бог, ни позволява тази фриволност. И изведнъж изпадаме в нелепата ситуация на разгневени граждани, с които някой се е пошегувал, при това твърде мрачно и до известна степен цинично. Остатъчното ни достойнство вдига олелия до бога, протестира, създава прецедент, правейки опит да разсече гордиевия възел на парадокса. В същото време до нашият некролог има залепен друг - на непознат човек, при това не толкова възрастен и дори, в известен смисъл, симпатичен. Но остатъчното ни достойнство е заето със собствения ни проблем и не обръща внимание на нищо друго. Комбинацията ние и другия е излишна, дори недопустима. Нашият живот е стойностен, другият - не. Гаврата с нас е обидна, подла, нечестна. Смъртта, истинската смърт на непознатия не предизвиква дори съжаление.

Защо сме такива?! Нима не ни вълнува съдбата на другите?! Бомбите, падащи в която и да е точка на планетата, не са ли еднакво опасни за всички?! Или, повярвали на дребните политически дерибеи, за които смъртта не съществува поради безсмъртието на тяхното вчера и днес, ние се оставяме да бъдем манипулирани чрез постепенното и съзнателно намаляване на остатъчното ни достойнство до степента на безразличието и духовната смърт.

Дори в тази остра форма на налудничавост и античовешка същност ние продължаваме да вярваме, че светът ще бъде променен от отделни хора, в които дори остатъчното достойнство не съществува. Предизвикателствата му показват, че повечето от нас ще приемат на доверие думите на един депутат или какъвто и да е по ранг политик, стига той да представи програмата си така, че тя да задоволи не нашето его, а това, което е останало от него - остатъчното ни достойнство. Разчитайки точно на тази особеност, политиците през всички времена постигат целите си, преди всичко лични и достатъчно цинични, за да заслужават съществуването си. А ние ги подкрепяме, влюбени в собственото си великодушие, убедени, че глупостта е дадена от Бога и следва да се уважава, докато достойнството е плод на съзнателната умствена дейност и, следователно, не заслужава чак такова внимание.

Така ние се пренасяме в жертва на посредствеността и алчността, на политическия рушветизъм и корупция, на безличието, което превръща индивида в част от стадото, което пастирът спокойно и гордо /да не се бърка с достойно!/ води към очакващото го заколение.

Предизвикателствата на остатъчното достойнство са толкова незначителни, че истинската им стойност се крие в желанието ни да предприемем нещо, но понеже не го правим, те се превръщат във фалшиви символи на болното ни самочувствие. Ехото от душевните ни терзания е толкова слабо, че светът не го чува, запленен от собствената си значимост, илюстрирана чрез популярни и винаги прави личности, за които историята е сцената на техния живот, а ние сме в миманса, абсолютно необходим, но все пак миманс.

Едгар Алън По твърди, че никой не би се заел да напише книга със заглавие “Моята оголена душа”. Защото хартията ще се набръчква и ще пламва при всяко докосване на огненото перо. Защо “огнено”? Днес дори компютърът издържа на какви ли не огнени интервенции. Може би великият писател е искал да ни предупреди, че истинското разкриване на нашата душевност ще ни доведе точно до това - до наличието на остатъчното ни достойнство, факт, който едва ли някой би си признал. Приживе. Или посмъртно, все едно. Аз обаче мисля, че дори ненаписана, ние четем тази книга всеки ден, разлиствайки страниците на печатните издания, следейки илюстрираните с документални убийства репортажи или гледайки американските филми, в които смъртта е превърната във фетиш, а животът не представлява нищо повече освен възможност да се потъпче още веднъж достойнството на зрителя, правейки го съпричастен на още едно убийство, изнасилване, издевателство или религиозен расизъм.

Искаме ли да променим това състояние? Можем ли да се откажем от налаганите ни норми на поведение, култура, начин на живот, за да отговорим на предизвикателствата на остатъчното ни достойнство, колкото и малко и слабо да е то?! Или ще продължаваме да се съгласяваме с мнението на водещите /в свой интерес и за свое благо/ индивиди, които дори нямат достойнство, лакействайки на чужди жизнени модели, съществуващи на основата на липсата именно не само на остатъчно, но и на каквото и да е достойнство?!

Едгар Алан По е прав. Никаква материя не може да издържи на ужасяващата ни вътрешна температура, поддържана от нездравословния начин на мислене и структуриране на целите, почти винаги чужди, с привкуса на подигравката и лъжата, цинично поднесени и ехидно надсмиващи ни се. Остатъчното ни достойнство се съпротивлява механично, често пъти инстинктивно, но с липсата на каквато и да е вяра в успеха на собствените си действия. Ние се превръщаме в знаци, съставляващи обществото като архитектура, но не и като атоми, от преструктурирането на които ще се получат нови вещества или състояния, близки до промяната или дори до взрива. Предизвикателствата на остатъчното достойнство са много, но очевидно са толкова слаби, че няма никаква опасност да запалят хартията, до която би се докоснало перото, описвайки ги. В този смисъл Едгар Алън По може да бъде спокоен - в общество, изградено от хора без достойнство, хартията е в безопасност!