Преход към съдържанието


Снимка
* * * * * 2 votes

Нещата от живота


  • Please log in to reply
87 replies to this topic

#16 Гост:_diva orxideia_*

Гост:_diva orxideia_*
  • Guests

Posted 03 May 2008 - 04:07 PM

Любов и страх


Любовта не задължава. Страхът е изпълнен със задължения. По пътя на страха, каквото и да правим, то е защото трябва да го направим и очакваме другите да направят нещо, защото трябва да го направят. Имаме задължението и веднага след като то се появи, ние започваме да му се съпротивляваме. Колкото повече съпротива оказваме, толкова повече страдаме. Рано или късно се опитваме да избягаме от задълженията. От друга страна, любовта не притежава съпротива. Каквото и да правим, то е защото искаме да го правим. То става удоволствие, то е подобно на игра и ние изпитваме удоволствие от него.

При любовта няма очаквания. Страхът е пълен с очаквания. Посредством страха ние правим нещата, защото трябва да ги направим и очакваме и другите да направят същото. Ето защо страхът наранява, а любовта не наранява. Ние очакваме нещо и ако то не се случи, се чувстваме наранени. Обвиняваме другите, че не изпълняват нашите очаквания. Когато обичаме, нямаме очаквания - правим нещо, защото така искаме и другите хора постъпват по определен начин по същата причина - защото така искат или не искат и в това няма нищо лично. Когато не очакваме нещо да се случи, ако нищо не се случи, това не е важно. Не се чувстваме наранени, защото всичко, което става е О.К. Ето защо почти нищо не ни наранява, когато обичаме. Ние не очакваме, че нашият любим трябва да направи нещо, и съответно нямаме задължения.

Любовта почива върху уважението. Страхът не уважава нищо, включително се*е си. Ако аз съжалявам за вас, това означава, че не ви уважавам. Означава, че не можете да правите собствен избор. Когато трябва да правя изборите вместо вас, в тази позиция аз не ви уважавам. Ако не ви уважавам, тогава аз се опитвам да ви контролирам. През повечето време, когато казваме на децата си как да живеят техния си живот, това е защото не ги уважаваме. Съжаляваме ги и се опитваме да направим за тях това, което те самите трябва да направят за се*е си. Когато не уважавам се*е си, аз се съжалявам, струва ми се че не съм достатъчно добър за този живот. Как да разберете кога не уважавате се*е си. Когато казвате: “Горкият аз, не съм достатъчно силен, достатъчно интелигентен, достатъчно красив, не мога да го направя.” Самосъжалението произтича от липсата на респект.

Любовта е безжалостна. Тя не изпитва съжаление към никой, но е състрадателна. Страхът е изпълнен със съжаление, той изпитва съжаление към всеки. Вие ме съжалявате, когато не ме уважавате, когато не смятате, че съм достатъчно силен за да се справя. От друга страна любовта респектира. Обичам те - зная, че можеш да се справиш. Зная, че си достатъчно силен, достатъчно добър и интелигентен, за да направиш свой собствен избор. Не е необходимо да правя избор вместо теб. Ти можеш да го направиш. Ако паднеш, аз ще ти подам своята ръка, мога да ти помогна да станеш. Мога да кажа: “Ти можеш, продължавай напред.” Това е състрадание, но то не е същото като да изпитваш съжаление. Състраданието произтича от уважението и любовта, а чувството на съжаление е резултат от страха и липсата на уважение.

Любовта е напълно отговорна. Страхът избягва отговорността, но това не означава, че няма отговорност. Като се опитваме да избегнем отговорността, ние правим една от най-големите грешки, защото всяко действие има последствие. Всичко, което мислим, всичко, което правим, има последствия. Когато правим избор, ние имаме резултат или реакция. Ако не направим избор, пак имаме резултат или реакция. Ние ще преживеем последствията от нашите действия по един или друг начин. Ето защо всяко човешко същество е напълно отговорно за своите действия, дори и да не иска да носи тази отговорност. Другите хора може да се опитват да платят за вашите грешки, но вие така или иначе ще си платите за грешките и тогава като цяло плащате двойно. Когато другите се опитват да поемат вашата отговорност, това само създава по-голяма драма.

Любовта винаги е мила, страхът не е. Поради страха ние сме изпълнени със задължения и очаквания, не проявяваме респект, избягваме отговорността и изпитваме съжаление. Как да се почувстваме добре, когато толкова ни е страх. Чувстваме се жертва на всичко. Чувстваме се ядосани, тъжни, ревниви или предадени.

Гневът не е нищо друго освен страх с маска. Тъгата, също е страх с маска, ревността също. С всички тези емоции, идващи от страха и предизвикващи страдание, ние само претендираме, че сме мили. Ние не сме мили, защото не се чувстваме добре, не сме щастливи. Ако вие сте на пътя на любовта, нямате задължения, нямате очаквания. Не съжалявате се*е си или партньора си. Всичко върви добре за вас и затова усмивката е винаги на лицето ви. Чувствате се добре със се*е си, и тъй като сте щастлив, вие сте мил. Любовта винаги е добра и тази доброта ви прави щедър и отваря всички врати. Страхът е егоистичен - това е само за мен. Егоизмът затваря всички врати.

Любовта е безусловна. Страхът изобилства от условия. На пътя на страха, аз ще те обичам, ако ми позволиш да те контролирам, ако си добър към мен, ако подхождаш на образа, който съм си изградил за теб. И понеже ти никога няма да постигнеш този образ, аз те осъждам за това и те обявявам за виновен. Много пъти аз дори се срамувам от теб, защото не си това, което искам. Ако не подхождаш на този образ, ти ме смущаваш, дразниш ме, не мога да проявявам никакво търпение към теб. Аз просто претендирам за доброта. На пътя на любовта няма ако, няма условия. Обичам те без причина, без никакви оправдания. Обичам те такъв какъвто си и ти давам свободата да бъдеш такъв. Ако не те обичам такъв, тогава по-добре да бъда с някой друг, който отговаря на моите изисквания. Нямаме право да променяме, когото и да било и никой няма право да променя нас. Ако решим да се променяме, това трябва да е защото ние така искаме, защото не желаем повече да страдаме.

Повечето хора изживяват целия си живот, вървейки по пътя на страха. Те се обвързват, защото чувстват че трябва да бъдат обвързани. В тази връзка проявяват всички свои очаквания към партньора си и към се*е си. Цялата тази драма и страдание съществуват, защото ние използваме канали за комуникация, които са съществували още преди да се родим. Хората съдят и стават жертви, клюкарстват се взаимно, клюкарят с приятели, клюкарят в бара. Карат членовете на семейството да се мразят един друг. Натрупват емоционална отрова и я предават и на децата си. “ Виж баща си – какво ми направи. Не бъди като него. Всички мъже са такива, всички жени са такива.” Ето какво правим с хората, които обичаме толкова много – със собствените си деца, приятели и партньори.

На пътя на страха имаме толкова много условия, очаквания и задължения, че създаваме безброй правила да защитим се*е си от емоционалната мъка. А истината е, че не бива да има никакви правила. Тези правила повлияват върху качеството на каналите за комуникация между нас, защото когато се страхуваме, ние лъжем. Ако ти имаш очаквания какъв да бъда, тогава аз се чувствам длъжен да бъда такъв. Истината е, че не съм това, което искаш. Когато съм честен и съм това, което съм, ти се чувстваш наранен, ти се ядосваш. Тогава аз те лъжа, защото се страхувам от твоята присъда. Страхувам се, че ще ме обвиниш, че ще ме осъдиш и ще ме накажеш. И всеки път, когато си спомниш, ти ме наказваш отново и отново за същата грешка.


На пътя на любовта има справедливост. Ако направите грешка, плащате само веднъж за нея и ако вие истински обичате се*е си, вие се учите от тази грешка. На пътя на страха няма справедливост. Карате се*е си да плащате хиляди пъти за една и съща грешка. Карате приятеля или партньора си да плаща хиляди пъти за същата грешка. Това създава чувство за несправедливост и отваря много емоционални рани. След това, разбира се, смятате, че си сте се провалили. Хората драматизират всичко, дори съвсем прости и дребни неща. Виждаме тези драми в обичайните взаимоотношения..., защото те са на пътя на страха...

Ето какво се случва, когато изхождаме от пътя на страха. Тъй като не те уважавам, аз действам сякаш ти не си достатъчно интелигентен, за да видиш какво е добро и какво не за теб. Допускам, че не си достатъчно силен да влезеш в определени ситуации и да се грижиш за се*е си. Аз трябва да те контролирам и казвам: “Нека го направя вместо теб” или “Не прави това”. Опитвам се да потискам твоята половина от връзката и поемам контрола за всичко. Ако аз контролирам цялата връзка, тогава къде е твоята част? Тя не работи....

По пътя на любовта, вие давате повече отколкото взимате. И разбира се, обичате се*е си достатъчно, че да позволявате на егоистични хора да се възползват от вас. Вие няма да си отмъщавате, но сте наясно във вашите общувания. Може да кажете: “Не харесвам, когато се опитваш да се възползваш от мен, когато не ме уважаваш, когато не си добър с мен. Не се нуждая от някой, който да злоупотребява с мен с думи, емоционално или физически. Нямам нужда да чувам ругатните ти през цялото време. И не, защото съм по-добър от теб, а защото обичам красотата. Обичам да се смея, обичам да се забавлявам, обичам да обичам. И не защото съм егоист, аз просто не искам голяма жертва край мен. Това не означава, че не те обичам, но аз не мога да поема отговорност за твоя сън. Ако имаш взаимоотношения с мен, ще бъде твърде тежко за твоя паразит, защото няма да реагирам на твоя боклук въобще.” Това не е егоизъм; това е любов към се*е си. Егоизмът, контролът и страхът ще разрушат почти всяка връзка. Великодушието, свободата и любовта ще създадат най-красивата връзка: продължаваща любовна история....

Накрая, ако вие разберете, че никой друг не може да ви направи щастливи, и че щастието е резултат на любовта, която извира от вас, тогава сте овладели великото майсторство... Изкуството на Любовта...

Можем да говорим за любовта и да изпишем хиляди книги за нея, но любовта ще е различна за всеки от нас, защото трябва лично да я преживеем. Любовта няма нищо общо с представите, тя е свързана с действието. Любовта в действие може да донесе само щастие. Страхът в действие може да предизвика само страдания.

Единственият начин да овладеете любовта е да я практикувате. Не е необходимо да оправдавате любовта си, да я обяснявате, необходимо е само да се упражнявате в любов. Майсторството се изгражда с практика.

из "Овладяването на Любовта"


http://www.sibir.bg/...e...&artID=7106

#17 Гост:_diva orxideia_*

Гост:_diva orxideia_*
  • Guests

Posted 14 May 2008 - 10:40 PM

Аз всички радости на те*е дадох,
аз всички песни с те*е споделих,
аз всички пътища по теб изстрадах,
аз всички дни на те*е посветих.
Аз всички удари след теб събирах -
душата ми една не изгоря ...
И ако трябва утре да избирам,
отново те*е аз ще избера.

*************************

ЗА ДВЕ РЪЦЕ ...

За две ръце протегнати насреща,
земята бих до края извървял.
За две очи, като звезди горещи,
за цялата си топлина бих дал.

За две слова, от мене вдъхновени,
най-хубавите думи бих редил.
За две сълзи, изплакани за мене,
аз всички океани бих изпил.

Как малко исках аз - по зрънце само,
по капка от далечен, чакан дъжд.
А ти дойде наистина голяма
и всичко ми донесе изведнъж.

Донесе ми от ветрове заръка,
пожари звездни, за да не тъжа,
от мъка - песен, а от песен - мъка
и аз не зная как ще издържа.

*******************************
Готов съм зарад теб да вляза в ада,
готова си за мен да изгориш,
но често от съмненията страдам
и често ти - невинен - ме виниш.

И късат се в душата светли струни.
А искам аз дори през час суров
доверие да има помежду ни.
Доверието също е любов.

http://www.slovo.bg/old/evtimov/

#18 sweetcorn

sweetcorn

    Напреднал

  • Users
  • РипванеРипванеРипванеРипванеРипване
  • 172 Мнения:

Posted 18 June 2008 - 06:48 PM

What Does It Mean to Be a Lover?

Presence is more than just being there.
Malcolm Forbes

What does it mean to be a lover? It is more than just being married to or
making love to someone. Millions of people are married, millions of people
have sex but few are real lovers. To be a real lover, you must commit to
and participate in a perpetual dance of intimacy with your partner.
You are a lover when you appreciate the gift that your partner is, and
celebrate that gift every day.
You are a lover when you remember that your partner does not belong to
you he or she is on loan from the universe.
You are a lover when you realize that nothing that happens between you
will be insignificant, that everything you say in the relationship has the
potential to cause your beloved joy or sorrow, and everything you do will
either strengthen your connection or weaken it.
You are a lover when you understand all this, and thus wake up each
morning filled with gratitude that you have
another day in which to love and enjoy your partner.
When you have a lover in your life, you are richly blessed. You have been
given the gift of another person who has chosen to walk beside you. He or
she will share your days and your nights, your bed and your burdens.
Your lover will see secret parts of you that no one else sees. He or she will
touch places on your body that no one else touches. Your lover will seek
you out where you have been hiding, and create a haven for you within
safe, loving arms.
Your lover offers you an abundance of miracles every day. He has the
power to delight you with his smile, his voice, the scent of his neck, the
way he moves. She has the power to banish your loneliness. He has the
power to turn the ordinary into the sublime. She is your doorway to
heaven here on earth.

#19 Гост:_diva orxideia_*

Гост:_diva orxideia_*
  • Guests

Posted 01 July 2008 - 05:51 PM

Не страх от него... просто паника...
Паника...
...която ме изпълва с Адреналин...
Някъде там.
Защото го срещам на улицата...
-Онзи!...
Който ми се усмихва!
Но го прави само понякога...
Когато Слънцето блести и е със слънчеви очила...
Иска ми се да го спра.
Да ги сваля...
Да види дълбочината на ирисите му.
Да разбера...
...тези червеникави устни, имат ли вкус на малки диви ягоди...
Или просто е от сладоледа, който облизва...
-А...дали е и сладък?!...

През витрината,
Слънцето ме напича в късния следобед и за миг отварям очите си ...
Не чувам околните.
Гледам ...
Търся да го намеря с поглед...
Вече съм решила...
...готова съм да опитам вкуса....
/Без значение, какво ще ми струва./
...вкуса на прегръщащи топли
Строубъри-Битер-Кампари... Устни.

http://blueneo.blogs...og-post_16.html

такъв какъвто съм...
В навечерието на празниците всичко свършва.
Понякога дори свършва и огорчението...
Рядко, но се случва да няма кой да ти досажда.
Седиш си сам, отпиваш ледена водка с тоник и си спомняш ...
Enya , Аспирин и общото между тях...
...естествено...
...БОЛКАТА.
Какво сме без нея.
Нима живота ни поднася това, което винаги сме искали.
Хъммм...
... чак пък мечти.
Да не сме малки за да вярваме в несъществуващи измишльотини.
Доверяваме се на усещанията и се опитваме да живеем в синхрон със се*е си,
...докато... жонглираме на перипета на "тънката червена линия" разграничаваща живота ни от ХАОС-а...
А какво е хаоса за мен ?!...
Безпорядъка, в който мога да намеря това което ми липсва ?!...
Възможността да избирам безразборно случванията, които преливат от единия край в другия?!...
Да преминавам през палитри от чувства и адреналин... потопявайки ме в нуждата от ...Хаос-а ?!...
Хъмммм ... странно..
..а потопявам ли се в него ?!...
...изобщо ?!...
Остава ли ми време да мисля за самото изкушение?!...
-А какво е Изкушение ?!...
-Нещо, като Слабост...
-А какво е за теб слабост ?!...
Доста време се чудех над този въпрос. Измислях различни отговори в зависимост от настроение, желания, лични усещания...
Истината е ...че всеки сам преценява кое е за него слабост...
Шоколад
Алкохол
Жена, мъж...
Предизвикателства...
Важното е да спреш да се блъскаш в острите ръбове на бързея и да успееш да се отделиш от статуквото на самотата.
Така се случи и с мен.
Поех напред, преминах през мъжемразки.
Захвърлих сигурното.
Скочих в дълбокото...
-Бре, ти не знаеш кво искаш?!...
-Тъй ли... - казваше баба ми.
Аз пък знам, какво е да си безхарактерен...
-Нееее...
Ето "Това са измишльотини"...
Важно е, да се надуваш и да се прикриваш и правиш на възвишен.
И до къде стигаш ?!...
-Кажи ми ?!...
Там, където търсиш постоянно отговори...Там дълбоко в се*е си, на място в което съжителстват множеството ти от образи ...
Слагаш им маски и търсиш новия ден за да покажеш, че не си поредния отшелник в страната на чудесата...
А чудесата свършиха с Троянския кон...
От тогава и Мерелин не идвал тъдява...
Избираме си приказки.
Гарнираме ги с вълшебства и магии и чакаме да ни изпълнят желанията...
Какви желания драги ми Смехурко...
Цитаделата се превърна в Нищо...
Може би ще ни помогне да осъзнаем този факт една дребна ирония...
Ние сме това което ни направят...
А има ли сред вас такива, които се борят с това?!...
Нима сме Малцинство ?!...
Градим безсмислени отношения и се чудим защо нищо не се получава...
...а един дребен детайл ни връща в началото...
Нещо толкова дребно и маловажно...
-Няма Маловажни неща...
А какво имаме в изобилие ?!...
Време... МИГ... Вечност ?!...
Не зная.
Но поне сам градя Се*е си и поемам отговорността да се изправя пред/зад всичко, което съм Сторил...
-А то какво е ?!...
Обич...
Лъжа...
Обида...
Признание...
-Какво очакваш ?!...
-Да продължа напред, такъв какъвто съм...

http://blueneo.blogs...og-post_12.html

Съновидения.../2/

Напоследък, колкото и бързо да тичам имах чувството, че тъпча на място. Усещането за непълноценност, се беше сменило с настроение от апатия и меланхолия.
Точно тогава, като по... "Заповед на Щуката", пред мен се появи един старец. Спрях до него леко уморен и с усмивка го приветствах.

-Ще имаш ли нещо против, да повървя до теб известно време?!...

Погледна ме, леко се извърна и продължи да върви. Каза си нещо, което само той си разбираше и свали качулката от побелелите си коси...

-Здравей страннико, искам да те попитам нещо?!...

За първи път, се случваше да спра своя бяг. На всичкото отгоре да приказвам от години с непознат, а той да иска да ми задава въпроси. Всъщност бях повече от любопитен, отколкото изненадан и с усмивка се обърнах в очакване.

-Разбира се, защо не. Може пък, да науча нещо от твоите въпроси за се*е си...
-Обичал ли си?!...

В първия момент си помислих, че не съм чул добре. Нима ме питаше, такъв банален въпрос. Очаквах нещо възвишено. Да определя от мъдростта му, кой сам?!... В какво се превръщам и по какъв път съм поел?!...

-Виждам объркването ти. Ще ти дам малко време да си помислиш.

И докато го изричаше уморено, седна на крайъгълния камък на кръстопътя.
Замислих се, изправен пред него с опулени очи. Прехапах устните си. Започнах да се връщам в забравените спомени, кога за последно обичах.
Изплъзващото се чувство на допир и нежна топлина, започнаха да пълзят във мен. Сърцето ми започна да бие по бързо, а гърдите ми учестено поемаха въздуха.
Стареца се усмихна, сведе доволен поглед и тихо продума.

-Млад си, още не си се научил. Тепърва ще обичаш истински.

Още по странното беше, че не съм млад. Обичал съм много пъти. Обичал съм постоянно. Само, че ...като, че ли всеки път нещо ми липсваше. Празнотата не се запълваше и отронваше парченца от мен в дълбоката пропаст на самотата ми. Ставаше все по зле и по зле. Плашех се и затова бягах от всичко.

-Приличаш малко на мен - каза ми стареца - ще се научиш да разпознаеш истинската любов. Трябва ти още време.

Повдигнах очите си, докосвайки го с поглед, бръкнах в широките джобове на дънките. Качулката донякъде се беше отметнала назад и очите ми жадно поглъщаха светлината с усмивката му. Като лавина думите му ме връхлитаха преди да успявам да ги осъзная.

-Как? Та аз си мислех, че бягам от нея, а ти сега ми казваш, да се върна назад?!...
-Избора е само твой, аз мога само да ти покажа, какво ти липсва...

Липсваха ми много неща. Не бях готов, точно сега да ги споделям с него, но като, че ли пламъчетата в очите му друго говореха.

-Липсва ми самоувереност, че съм някой. Живота се комерсиализира и матерялното надделява над потребностите. Интересите надсочеха желанията, а чувствата ни се замениха със блясъка. А аз съм най-обиновен и самочувствито ми отдавна си тръгна.
-Бягаш, защото обичаш...

Дори пред се*е си, не желаех да отговоря на този въпрос. Вътрешно изпитвах страх със пълзящи стоманени обръчи, стягъщи душата ми. Стомаха ми се свиваше, а тялото ми се паралезираше с ледени усещания в изтръпващите ми крайници.

-Трябва да послушаш сърцето си. Позволи му то да избере. Ще се изненадаш, колко правилни избори взима само...

Слънцето напичаше зад гърба ми и сянката от тялото ми падаше върху лицето му. Дълбоките му бръчки ме успокояваха, а очите му блестяха с онзи пламък носещ любопитство и...

-Да, прав си. Бягам защото я срещнах. Защото тя е красива...
-Танцува ли?!...
-И е Самодива...
-С пъстри очи...

Нещо ме стегна, въздуха ми спря и забравих да дишам. Гърдите ми изгаряха, а отчете ми я виждаха в полупрозрачната и премяна да се върти в кръг около лунните блясъци по полянката. Прикрит зад дървото, онемял и забравил за времето, не смеех да мръдна да не я изплаша.
Тялото ми се вкамени, пръстите ми побеляха от стискане в дланите, а гърлото ми крещеше за въздух и безсилни крясъци в тишината...

-Виждал си я. Какво стана след това?!...

Стареца се усмихна, сведе глава. Отпусна раменете и...

-Избягах, като теб...
-Колко време?! До кога бяга?!...
-Цял живот. До сега...

Изненадах се от думи те му. Нима това е по-силно от нас?!... Нима не можем да раздаваме обичта си?!... Колко е трудно да покажем, че Обичаме някого.

-А ти не продължавай напред. Върни се... и заради нас й покажи, истинската любов. Чувствата на душата и как обичаме когато ни е страх и плачем сами в нощта...

Тези думи ме сепнах. От къде знаеше, че плача самичък. Чашата с водка прокрадваше в спомените ми пътечки по които се връщах в реалността, но този старец срещу мен кой беше?!...
Погледнах в очите му. В кафеникавите дълбини на блясъка. В жадните отворени устни... и познах се*е си....
Видях се седнал на крайъгълния камък след години, прегърбен в бягствата от щастието си. Изморен. Самотен. Разговарящ със се*е си.
Студенината ме поглъщаше и се превръщах в сивота. Борех се с последните си сили да върна на душата си топлината...
За първи път знаех, какво да направя с живота си...

Отворих очите си. Слънцето тепърва пробиваше през щорите. Имаше още един час докато часовника ни събуди. Надигнах се над лицето й, а шума на вълните ми правеше компания.
Усмивката й, леко се накланяше на една страна, а очите и шареха под клепачите. Отметнах един кичур от разрошената й коса и този път останах , потънал в здрача докато я пазех в съня й.

http://blueneo.blogs...08/04/2_18.html

#20 Гост:_diva orxideia_*

Гост:_diva orxideia_*
  • Guests

Posted 14 August 2008 - 01:36 AM

Чувствала съм се наранена, когато губех мъжете, в които се влюбвах. Сега съм убедена, че никой не губи никого, тъй като никой не притежава никого.

Ето в какво се състои истинската свобода: да имаш най-важното нещо на света, без да го притежаваш.

---------------------------------------------------

Когато човек е влюбен, той престава да се храни, да спи, да работи, да е спокоен. Много хора се плашат, тъй като щом се появи любовта, тя разрушава всичко старо, което среща по пътя си.

Никой не иска в неговия свят да настъпи хаос. Ето защо мнозина успяват да премахнат тази опасност и не позволяват на един дом с изгнили основи да рухне. Това са архитектите на отживелите неща.

Други разсъждават по коренно различен начин: те се отдават, без да мислят, надявайки се да намерят в любовта решения за всичките си проблеми. Прехвърлят върху другия цялата отговорност за своето щастие, но също и иглата вина за евентуалното си нещастие. Намират се или в постоянна еуфория, тъй като им се е случило нещо чудесно, ши са потиснати, тъй като неочакваното събитие е разрушило всичко.

Да избягаш от любовта или сляпо да й се отдадеш — кое от двете е по-малко разрушително?

---------------------------------------

Най-дълбоко, най-истинско е желанието ни да се доближим до някого. От този момент нататък следват най-различни реакции, мъжът и жената се включват в играта, но онова, което се е случило преди това — привличането, което ги е събрало, — не може да бъде обяснено. Именно това е недокоснатото желание в чист вид.

Когато желанието се намира в този чист вид, мъжът и жената се влюбват за цял живот, изживяват всеки миг с благоговение, съзнателно, в непрестанно очакване да настъпи подходящият момент, в който да отпразнуват предстоящото благословено преживяване.

Тези хора не бързат, не насилват събитията с необмислени постъпки. Те знаят, че неизбежното ще се прояви, че истинското винаги намира начин да излезе наяве. И когато настъпи моментът, те не се колебаят, не пропускат нито една възможност, не позволяват на нито един вълшебен миг да отлети, защото оценяват значението на всяка секунда.

----------------------------------------------

Срещнах един мъж и се влюбих в него. Позволих си да се влюбя поради една много проста причина: не очаквам нищо. Знам, че след три месеца ще съм далеч оттук и той ще е само спомен, но не можех да издържам повече да живея без любов; бях стигнала до ръба.

В момента пиша една история за Ралф Харт — така се казва той. Не съм сигурна дали ще се появи отново в бара, където работя, но за пръв път в моя живот това ми е съвсем безразлично. Достатъчно ми е, че го обичам, че съм с него в мислите си и украсявам този толкова красив град с неговите стъпки, думи, нежност. Когато напусна тази страна, тя ще има лице, име, ще бъде спомен за една камина. Всичко останало, което преживях тук, всички трудни моменти, през които преминах, ще бъдат нищо в сравнение с този спомен.

Много бих искала да направя за него това, което той направи за мен. Дълго размишлявах и открих, че не съм влязла в онова кафене случайно; най-важните срещи са били уговорени от душите преди още телата да са се видели.

Обикновено такива срещи стават, когато сме на ръба, когато искаме да умрем и да се възродим духовно. Срещите ни очакват — в повечето случаи обаче ние ги избягваме. Но ако сме много отчаяни, ако нямаме нищо повече за губене или пък сме въодушевени от живота, тогава неизвестното се проявява и нашият свят поема по друг път.

Всички умеят да обичат, тъй като са се родили с тази дарба. Някои умеят да се възползват по рождение от нея, но на повечето им се налага да се научат отново, да си спомнят как се обича и всички — без изключение — трябва да изгорят на кладата на отминалите си чувства, да изживеят отново някои радости и болки, падения и възходи, докато съзрат водещата нишка, криеща се зад всяка нова среща; да, съществува една нишка.

И тогава телата се научават да говорят на езика на душата, това се нарича секс, това е, което мога да дам на мъжа, който ми върна душата, макар той дори да не подозира колко важна роля играе в живота ми. Именно това поиска той от мен, това и ще му дам; искам да бъде много щастлив.

Понякога животът е голям скъперник — човек прекарва дни, седмици, месеци, дори години, без да изживее нещо ново. От друга страна, след като отвори някоя врата — а именно такъв бе случаят на Мария с Ралф Харт, — през нея нахлува една истинска лавина. В даден момент нямаме нищо, а в следващия получаваме повече, отколкото можем да понесем.

---------------------------------------------

Той цитира Сад, от когото не бях чела нищо, само бях чувала традиционните коментари за садизма като например това, че „опознаваме се*е си само когато се сблъскваме с границите на собствените си възможности“, което е вярно. Но то е и погрешно, защото не е толкова важно да знаеш всичко за се*е си; хората не са създадени единствено за да търсят мъдростта, но също и за да орат земята, да чакат дъжда, да сеят жито, да жънат, да пекат хляб.

Аз съм две жени едновременно: едната желае цялата радост, цялата страст и всички приключения, които животът момее да предостави. Другата иска да бъде робиня на рутината, на семейния живот, на нещата, които могат да бъдат планирани и осъществени. Аз съм домакиня и проститутка, като двете живеят в едно тяло и водят борба помежду си.

Срещата на една жена със се*е си е игра, която крие сериозни рискове. Божествен танц. Когато се срещнем със се*е си, в нас се сблъскват две божествени енергии, два свята. И ако по време на тази среща липсва необходимото уважение, единият свят унищожава другия.

-----------------------------------------------

Мария отново беше в хола на Ралф Харт, в камината отново гореше огън, те отново пиеха вино, седнали на пода, а всичко, което й се бе случило предишния ден с англичанина, й се струваше само сън или кошмар, в зависимост от душевното й състояние. В този момент тя отново търсеше смисъла на живота си или по-скоро онова безразсъдно себеотдаване, при което предлагаш сърцето си, без да искаш нищо в замяна.

Беше съзряла духовно, докато чакаше този момент. В крайна сметка бе открила, че истинската любов няма нищо общо с това, което си бе представяла — поредица от събития, предизвикани от любовната енергия, като влюбването, годежа, сключването на брак, раждането на децата, очакването мъжът да се прибере вкъщи, готвенето, увеселителния парк в неделя, отново очакването, остаряването заедно със съпруга, края на чакането, пенсионирането на съпруга, болестите, усещането, че вече е много късно двамата да изживеят заедно това, за което са мечтали.

Погледна мъжа, на когото беше решила да се отдаде и на когото беше решила да не разкаже никога това, което чувстваше в момента, защото то беше усещане, нямащо нищо общо с каквато и да било форма на съществуване, включително и физическата. Той изглеждаше по-непринуден, сякаш бе започнал един интересен период от живота му. Усмихваше се, разказваше за неотдавнашното си пътуване до Мюнхен, по време на което се бе срещнал с директора на някакъв голям музей.

— Попита ме дали картината с лицата на Женева е готова. Аз му казах, че съм срещнал едно от най-важните лица, които бих искал да нарисувам. Една жена, изпълнена със светлина. Но не искам да говоря за се*е си, искам да те целуна. Желая те.

Желание. Желание? Желание! Точно така, това трябваше да бъде отправната точка за тази вечер, защото беше нещо, което тя познаваше много добре! Знаеше например, че желанието се пробужда, когато обектът на това желание се съпротивлява.

— Желаеш ме, така ли? Ето какво правим ние в момента. Ти си на по-малко от един метър от мен, бил си преди това в едно заведение, платил си за моите услуги, знаеш, че можеш да ме докосваш. Но не се осмеляваш. Погледни ме. Погледни ме и си представи, че аз може би не искам да ме гледаш. Представи си какво се крие под дрехите ми.

Ходеше винаги с черни дрехи на работа и не разбираше защо другите момичета от „Копакабана“ се опитваха да бъдат предизвикателни с дълбоките си деколтета и крещящите цветове, които носеха. Според нея, за да възбуди един мъж, тя трябваше да се облича като всяка друга жена, която той би могъл да срещне в офиса, във влака или в дома на някоя от приятелките на жена си.

Ралф я погледна. Мария усети, че той я съблича с поглед, и й се прииска да бъде пожелана по този начин, без физически контакт, както това може да стане в някой ресторант или на опашка в киното.

— Намираме се на една гара — продължи Мария. — Чакам влака близо до теб, ти не ме познаваш. Но погледът ми случайно среща твоя поглед и повече не се отклонява. Не знаеш какво искам да кажа, защото, въпреки че си интелигентен човек, който може да съзре вътрешната светлина на хората, не си достатъчно чувствителен, за да разбереш какво точно осветява тази светлина.

Беше научила тънкостите на „театъра“. Искаше колкото се може по-бързо да забрави лицето на англичанина, но той продължаваше да е тук, направлявайки въображението й.

— Очите ми фиксират твоите и може би се питам: „Дали не го познавам отнякъде?“ А може би съм разсеяна. Или ме е страх да не ти се сторя неприятна, може би ме познаваш, за момент ще ти предоставя предимството на съмнението, докато установиш, че наистина е така или че се е получило недоразумение.

Но също така е възможно и да искам най-простото нещо на света: да срещна някой мъж. Възможно е да се опитвам да избягам от една любов, която ме е накарала да страдам. Възможно е да търся начин да си отмъстя за това, че някой току-що ме е предал, и съм решила да дойда на гарата, за да потърся някой непознат. Възможно е да съм решила да бъда проститутка само за една нощ просто за да направя нещо различно в скучния си живот. Мога също така да съм и истинска проститутка, която е тук, за да се опита да си намери клиент.

За момент настъпи тишина. Мария внезапно се разсея. Беше се върнала в хотела — унижение, „жълто“, „червено“, болка и удоволствие. Всичко това бе разтърсило душата й по начин, който не й харесваше.

Ралф забеляза промяната и се опита да я върне към гарата.

— Ти също ли ме желаеш по време на тази среща?

— Не знам. Ние не си говорим и ти не знаеш.

Отново се разсея за няколко секунди. Във всеки случай идеята за „театъра“ беше много добра; изваждаше на преден план истинската ни същност и прогонваше неистинските личности, които живеят в самите нас.

— Но в действителност аз не отклонявам погледа си, а ти не знаеш какво да правиш. Колебаеш се дали да се приближиш. Ами ако те отблъсна? Или пък повикам някой полицай? А може би ще те поканя на кафе?

— Аз се връщам от Мюнхен — каза Ралф Харт и тонът му беше различен, сякаш наистина се бяха срещнали за пръв път. — Замислям една колекция за различните лица на секса. За многото маски, които хората използват, за да не изживеят никога истинската среща.

„Театърът“ не му бе непознат. Милан бе казал, че и той е специален клиент. В съзнанието й светна червена лампичка, но й трябваше време, за да помисли.

— Директорът на музея ме попита: „На какво смятате да се опрете за вашата работа?“ Аз му отговорих: „На жените, които се чувстват свободни да правят секс за пари.“ Неговият коментар бе: „Идеята не е добра, ние наричаме тези жени проститутки.“ Аз отговорих: „Да, проститутки са. Ще изуча тяхната история и ще направя нещо по-интелектуално, нещо, което да се хареса на семействата, които ще посетят музея ви. Нали знаете, че всичко е въпрос на култура, на това как да представиш по един приятен начин нещо, което трудно се възприема.“ Директорът държеше на своето: „Но сексът вече не е табу. Той е толкова експлоатирана тема, че е трудно да се направи нещо различно.“ Аз отговорих: „А вие знаете ли кое поражда сексуалното желание?“ — „Инстинктът“, каза директорът. „Да, инстинктът — потвърдих аз, — но това е нещо, което всички знаят. Как може да се направи хубава изложба, ако говорим само за наука? Аз искам да говоря за начина, по който човек обяснява това привличане. Бих го разказал като философ.“ Директорът ме помоли да дам пример. Аз му казах, че когато взема влака, за да се върна вкъщи, и някоя жена ме погледне, ще я заговоря; ще й кажа, че понеже не се познаваме, можем да си позволим да правим всичко, за което сме мечтали, да изживеем всичките си фантазии и след това да се върнем у дома при нашите жени и мъже, без повече да се срещнем. И тъй, на тази гара аз си представям именно теб.

— Историята ти е толкова интересна, че убива всякакво желание.

Ралф Харт се засмя и се съгласи. Виното беше свършило и той отиде до кухнята, за да вземе друга бутилка, а тя остана неподвижна, загледана в огъня, като вече знаеше каква ще е следващата стъпка, но в същото време се наслаждаваше на уютната атмосфера, забравяйки напълно за англичанина, изпълнена с желание да се отдаде.

Ралф напълни двете чаши.

— Само от любопитство бих искала да разбера как ще завършиш тази история с директора.

— Ще цитирам Платон, тъй като ще съм в присъствието на интелектуалец. Според Платон в началото на сътворението мъжете и жените не били такива, каквито са днес; имало само едно същество, което било ниско, само с едно тяло и един врат, но главата му била с две лица, всяко от които гледало в различна посока. Все едно, че две същества от различен пол с четири крака и четири ръце се били сраснали откъм гърба. Гръцките богове обаче били ревниви и видели, че едно създание с четири ръце работело повече, двете лица му позволявали да бъде постоянно нащрек и не било възможно да бъде нападнато в гръб, а четирите му крака го правели по-издръжливо, когато се налагало да стои право или да ходи продължително. А това, което било най-опасно според тях, били двата му различни полови органа — то не се нуждаело от никого, за да се възпроизвежда.

Тогава Зевс, върховният господар на Олимп, казал: „Измислих какво да направя, за да загубят тези простосмъртни силата си.“

И с една гръмотевица разсякъл съществото на две, създавайки по този начин мъжа и жената. Това довело до увеличаване на населението на земята, като в същото време объркало и отслабило хората, защото те трябвало да търсят своята загубена половина, да я прегърнат отново и чрез тази прегръдка да си възвърнат някогашната сила, способността да избягват предателствата, да издържат при дълго ходене и измерителен труд. Прегръдката, при която две тела отново се сливат в едно, ние наричаме секс.

— Истинска ли е тази история?

— Според гръцкия философ Платон, да.

Мария го гледаше очарована и споменът за случилото се предишната нощ изчезна напълно. Тя виждаше насреща си един мъж, изпълнен със същата вътрешна светлина, която той бе открил у нея, да разказва разпалено тази странна история с блясък в очите — блясък, който вече се дължеше не на възбудата, а на радостта.

— Мога ли да те помоля за нещо?

Ралф отговори, че може да го помоли за каквото и да било.

— Можеш ли да обясниш защо, след като боговете са разделили създанието с четирите крака, някои от хората са решили, че прегръдката не е нищо друго освен сделка, която вместо да им дава енергия, им я отнема?

— За проституцията ли говориш?

— Именно. Можеш ли да разбереш кога сексът е престанал да бъде нещо свещено?

— Щом искаш, ще го направя — отговори Ралф. — Но никога не съм мислил върху това и ми се струва, че никой не го е правил; може би няма нищо писано по въпроса.

Мария не издържаше повече на напрежението.

— Случвало ли ти се е да мислиш, че жените, и по-специално проститутките, са способни да обичат?

— Да, случвало ми се е. Случи ми се през първия ден, когато бяхме седнали в кафенето и когато видях светлината ти. Тогава, решавайки да те поканя на кафе, избрах да повярвам във всичко, включително и във възможността да ме привлечеш обратно в света, от който си бях тръгнал преди много време.

Сега вече нямаше връщане назад. Мария Учителката трябваше веднага да й се притече на помощ, в противен случай щеше да го целуне, да го прегърне, да го моли да не я изоставя.

— Да се върнем към гарата — каза тя. — Или по-скоро да се върнем към тази стая, към деня, в който дойдохме тук за пръв път, когато ти призна, че аз съществувам, и ми направи подарък. Това беше първият ти опит да влезеш в душата ми, без да знаеш дали си добре дошъл. Но, както се разказва в твоята история, човешките същества били разделени и сега търсят отново тази прегръдка, която да ги слее в едно. Това е нашият инстинкт. Но също така и причината да понасяме всички трудности, с които се сблъскваме по време на това търсене.

Аз искам да ме гледаш, но искам също да ме гледаш така, че да не забелязвам. Първото желание е важно, защото то е скрито, забранено, несподелено. Ти не знаеш дали срещу теб стои загубената ти половина, тя също не знае, но нещо ги привлича и е важно да повярват, че това е истина.

Откъде ли ми идват всички тези мисли? Идват от дъното на сърцето ми, защото бих искала винаги да е така. Тези мечти идват от собствената ми мечта на жена.

Тя смъкна леко презрамката на роклята си, така че да открие една част, съвсем малка част от върха на гърдата си.

— Желанието не е това, което виждаш, а това, което си представяш.

Ралф Харт гледаше жената с черни коси и със също така черни дрехи, седнала на пода в хола му, изпълнена с абсурдни желания, като например това да запалят камината посред лято. Да, той искаше да си представи какво крият дрехите й, можеше да види размера на гърдите й, знаеше, че сутиенът, който тя носи, е ненужен, въпреки че по всяка вероятност професията й го изискваше. Гърдите й не бяха големи, не бяха и малки, бяха млади. Погледът й не издаваше нищо; какво ли правеше тя тук? Защо той самият продължаваше тази опасна, дори абсурдна връзка, след като нямаше никакъв проблем да си намери жена? Беше богат, млад, известен, представителен. Обожаваше работата си, бе обичал жените, за които се беше оженил, и бе обичан от тях. В крайна сметка беше човек, който според общоприетите разбирания би трябвало да извика: „Аз съм щастлив!“

Но не беше. Докато повечето хора превиваха гръб за парче хляб, за покрив над главата си или за да получат работа, която да им позволи да живеят достойно, Ралф Харт имаше всичко това, а се чувстваше още по-нещастен. Ако направеше равносметка на последните месеци от живота си, сигурно в тях щеше да открие само два-три дни, през които се бе събудил и бе гледал слънцето или дъжда, бе се почувствал щастлив само поради това, че е сутрин, бе изпитал най-простичка радост, без да желае каквото и да било, без да прави планове, без да иска нищо в замяна. Ако не се смятат тези няколко дни, беше прахосал останалата част от живота си в мечти, разочарования, осъществяване на проекти, стремеж да надмине се*е си, пътувания извън собствените си граници; беше прекарал живота си в опити да доказва нещо, без да знае точно какво и на кого.

Гледаше красивата жена, облечена в дискретни черни дрехи, която беше срещнал случайно, въпреки че вече я бе виждал в едно заведение и бе забелязал, че това място не й подхожда. Тя искаше той да я пожелае и той я желаеше много, много повече, отколкото можеше да си представи, но това, което желаеше, не бяха нейните гърди или тялото й; беше нейната компания. Искаше да я прегърне, да стои, без да говори, докато гледа огъня или пуши следващата си цигара; това му беше достатъчно. Животът се състоеше от прости неща. Беше се изморил да търси през всичките тези години нещо, без да знае какво точно.

В същото време, ако направеше това, ако я докоснеше, всичко щеше да е загубено. Защото въпреки нейната „светлина“ той не беше сигурен дали тя разбира колко му е приятно да стои до нея. Но нали беше платил за това? Да, и щеше да плаща още, толкова, колкото бе необходимо, за да може един ден да седне с нея на брега на езерото, да говори за любов и да чуе същите думи от нея. Беше по-добре да не рискува, да не прибързва, да не казва нищо.

Ралф Харт престана да се измъчва и реши да се съсредоточи отново върху играта, която двамата бяха измислили. Жената срещу него беше права: виното, огънят в камината, цигарите, компанията не бяха достатъчни; имаха нужда от друг вид опиянение, от друг вид пламък.

Жената беше с рокля с презрамки и беше открила едната си гърда, той можеше да види кожата й, по-скоро тъмна, отколкото светла. Пожела я. Пожела я много силно. Мария забеляза промяната в погледа на Ралф. Да почувства, че е желана, я възбуждаше повече от всичко друго. Това нямаше нищо общо с традиционното: искам да се любим, искам да се оженим, искам да стигнеш до оргазъм, искам да имаме деца, искам обещания. Не, желанието беше волно чувство, носещо се свободно в пространството, трептящо, даващо на хората воля да се сдобият с нещо, а това беше достатъчно — тази воля даваше тласък на всичко, разрушаваше планини, навлажняваше влагалището й. Желанието беше в основата на всичко останало. Именно то я бе накарало да напусне родината си, да открие един нов свят, да научи френски, да преодолее предразсъдъците си, да мечтае за покупката на ферма, да обича, без да иска нищо в замяна, да събуди жената в се*е си само заради погледа на един мъж. С премерени бавни движения тя свали и другата презрамка и роклята се плъзна по тялото й. След това разкопча сутиена си. Остана гола до кръста, опитвайки се да отгатне дали той ще се нахвърли върху нея, ще я прегърне, ще й се закълне в любов, или е достатъчно чувствителен, за да може самото желание да му достави същото удоволствие, сякаш я е обладал.

Обстановката около тях започна да се променя: шумовете вече не съществуваха, камината, картините, книгите бяха започнали да изчезват и бяха заменени от някакъв вид транс, при който съществува единствено неясният обект на желанието и нищо останало няма значение.

Мъжът не помръдна. В началото тя забеляза известна свенливост в погледа му, но това не продължи дълго. Той я гледаше и във въображението си я галеше с език, правеха любов, потяха се, прегръщаха се, редуваха нежност със страст, викаха и стенеха заедно.

В действителност обаче не казваха нищо, и двамата стояха неподвижни и това я възбуждаше още повече, защото така беше свободна да мисли каквото си поиска. Молеше го да я гали, разтваряше крака, мастурбираше пред него, използваше едновременно романтични и вулгарни думи, сякаш между тях нямаше никаква разлика, достигаше многократно до оргазъм, събуждаше съседите, събуждаше целия свят с виковете си. Пред нея се намираше мъжът, когото обичаше, който й доставяше наслада и радост, с когото можеше да бъде самата се*е си, да говори за сексуалните си проблеми, да каже колко много би желала да остане с него до края на нощта, на седмицата, на живота.

От лицата и на двамата започна да се стича пот. Заради камината е, казваше мислено единият на другия. Но както мъжът, така и жената в тази стая бяха достигнали собствените си граници, използвайки цялото си въображение, изживявайки заедно цяла вечност от красиви моменти. Трябваше да спрат. Още една крачка, и тази магия щеше да бъде развалена от действителността.

Много бавно — защото краят е винаги по-труден от началото — тя сложи отново сутиена си и скри гърдите си. Светът се върна на мястото си, предметите наоколо започнаха постепенно да изплуват, тя вдигна роклята си, която беше паднала до кръста й, усмихна се и леко докосна лицето му. Той хвана ръката й и я притисна към лицето си, без да знае колко време трябваше да я държи така и с каква сила трябваше да я притиска.

Тя изпита нужда да му каже, че го обича. Но това щеше да развали всичко, можеше да го уплаши или — което беше по-лошо — можеше да го принуди да й каже, че и той я обича. Мария не искаше подобно нещо: свободата на нейната любов се състоеше в това да не иска и да не очаква нищо.

— Който е способен да чувства, знае, че е възможно да изпиташ удоволствие дори преди да си докоснал другия. Думите, погледите, всичко това съдържа тайната на танца. Но влакът пристигна и всеки трябва да продължи своя път. Надявам се да мога да те придружа в това пътуване до… всъщност докъде?

— До завръщането ми в Женева — отговори Ралф.

— Който умее да наблюдава и открива човека, за когото е мечтал, знае, че сексуалната енергия се появява преди самия секс. Най-голямото удоволствие не е сексът, а страстта, с която го правиш. Когато страстта е много голяма, сексът е естествен завършек на танца, но той никога не е основният момент.

— Говориш за любовта като учителка.

Мария беше решила да говори, защото това беше нейната защита, нейният начин да каже всичко, без да се обвързва с нищо.

— Който е влюбен, прави любов през цялото време, дори и когато това в действителност не се случва. Когато телата се срещнат, това е само капката, която кара чашата да прелее. Могат да останат заедно часове, цели дни. Могат да започнат да танцуват днес, а да свършат утре или дори, ако удоволствието е много голямо, никога да не свършат. Това няма нищо общо с единайсетте минути.

— Какво?

— Обичам те.

— И аз те обичам.

— Извинявай. Не знам какво говоря.

— Нито пък аз.

Тя стана, целуна го и излезе.

-------------------------------------------
Ревността беше нещо нормално, макар че животът я бе научил колко безполезно е да мисли, че някой може да притежава някого. А който вярва, че това е възможно, се опитва да измами самия се*е си. Независимо от това човек не може да потисне ревността си, мисълта за нея или убеждението, че тя е проява на слабост. „Най-силна е онази любов, която може да прояви слабостта си. Във всеки случай, ако любовта ми е истинска (а не само начин да се развличам, да се самозалъгвам, да си убивам времето, което тече толкова бавно в този град), свободата ще победи ревността, както и болката, която тя предизвиква — защото и болката е част от един естествен процес.“ На всеки, който практикува някакъв спорт, му е известно следното: когато искаме да постигнем целите си, трябва да сме готови да понасяме ежедневна доза болка или неразположение. В началото е неприятно и демотивиращо, но с течение на времето разбираме, че това усещане е част от процеса, който ни помага да се чувстваме добре, и идва момент, в който, ако не изпитваме болка, смятаме, че упражнението не дава желания ефект.

Много е опасно да фокусираме тази болка, да й дадем име на човек, да не й позволяваме да напуска мислите ни; нещо, което, слава богу, Мария бе успяла да преодолее.

Въпреки това понякога тя си даваше сметка, че се пита къде е той, защо не я търси, дали не му се е сторила глупава историята за влакчето и потиснатото желание, дали не е избягал завинаги, защото тя му е признала любовта си. За да не позволи на тези толкова хубави чувства да се превърнат в страдание, тя си изработи метод: когато си спомнеше за някоя положителна емоция, свързана с Ралф Харт — камината, виното, някоя идея, която би искала да обсъди с него, или чисто и просто сладката тревога кога ще се появи отново, — Мария прекъсваше това, което вършеше в момента, усмихваше се на небето и му благодареше, че е жива и че не очаква нищо от мъжа, когото обича.

-------------------------------------------------------

След дългото ми общуване с хората, които идват тук, стигнах до извода, че използват секса като някакъв вид дрога: за да избягат от действителността, да забравят проблемите си, да се отпуснат. Но като всички останали наркотици и сексът е вредна и разрушителна практика.

Ако някой иска да се дрогира, независимо дали със секс или с нещо друго, си е негов проблем; последствията от действията му ще бъдат добри или лоши в зависимост от това, което той самият е избрал за се*е си. Но ако искаме да успеем в живота, трябва да разберем, че онова, което е „поносимо“, е съвсем различно от онова, което е „хубаво“.

Противно на мнението на моите клиенти сексът не може да бъде практикуван по всяко време. Във всеки от нас има скрит часовник и за да правят секс двама души, стрелките на часовниците им трябва да показват един и същи час по едно и също време. А това не се случва всеки ден. Влюбеният не е зависим от половия акт, за да се чувства добре. Двама души, които са заедно и се обичат, трябва да сверяват часовниците си с търпение и постоянство, с игри и „театрални“ представления, докато разберат, че правенето на секс е много повече от една среща; то е „прегръдка“ на гениталиите.

Всичко е от значение. Когато човек живее интензивно, той използва пълноценно цялото си време и не чувства липсата на секс. Когато прави секс, той го прави поради излишък, защото чашата с вино е толкова препълнена, че прелива, защото е абсолютно неизбежно, защото той откликва на повика на живота, защото в този момент, само в този момент той успява да изгуби контрол над се*е си.

------------------------------------------------------

Навън милиони семейства, без да си дават сметка, практикуваха изкуството на садомазохизма. Ходеха на работа, връщаха се, оплакваха се от всичко, упражняваха насилие или бяха обект на насилие, чувстваха се нещастни, но дълбоко свързани със собственото си нещастие, без да знаят, че е достатъчен един жест, едно „никога повече“, за да се освободят от чувството на потиснатост. Терънс беше опитал това със съпругата си, известна английска певица; живееше, измъчван от ревност, като правеше сцени, прекарвайки дните си под влиянието на успокоителни, а нощем се напиваше. Тя го обичаше и не разбираше защо се държи по този начин, той също я обичаше, без да може да си обясни собственото си поведение. Чувстваше се обаче така, сякаш страданието, което причиняваше на другия, беше необходимо, жизненоважно за самия него.

----------------------------------------
http://www.chitanka....064/5#textstart

Когато нямах вече нищо за губене, получих всичко. Когато престанах да бъда тази, която бях, открих самата се*е си.

--------------------------------------------
днес искам да разбера болката, нека да не сменяме темата.

— Ти си я почувствала вчера и си открила, че тя ти доставя удоволствие. Почувства я и днес и постигна вътрешно спокойствие. Затова те съветвам да не свикваш с нея, защото е много лесно да живееш с болката, тя е като силен наркотик. Болката е в нашето ежедневие, в скритото ни страдание, в отказа ни от любовта, когато я обвиняваме за провала на нашите мечти. Болката плаши, когато показва истинското си лице, но изглежда съблазнителна, когато е преоблечена като саможертва, отричане. Или като страх. Колкото и човешкото същество да я отхвърля, винаги намира начин да бъде с нея, да я ухажва, да я направи част от живота си.

— Не ми се вярва. Никой не иска да страда.

— Ако се научиш да живееш без страдание, това вече е голяма крачка, но не мисли, че другите ще те разберат. Да, никой не желае да страда и въпреки това почти всички търсят болката, саможертвата, и се чувстват оправдани, чисти, заслужаващи уважението на децата си, на съпрузите, на съседите, на Бога. Но да не разсъждаваме върху тези неща сега. Знай само, че това, което движи света, не е търсенето на удоволствие, а отказването от всички важни неща.

Нима войникът тръгва на война, за да убива врага? Нищо подобно: тръгва, за да умре за родината си. Нима жената обича да показва на мъжа си колко е щастлива? Нищо подобно: иска той да разбере колко му е предана, колко страда, за да го направи щастлив. Нима мъжът отива на работа, за да постигне някаква професионална реализация? Нищо подобно: той се мъчи и се поти за добруването на семейството си. Има още много примери: деца, които се отказват от своите мечти, за да зарадват родителите си, родители, които се отказват от живота, за да зарадват децата си, като винаги болката и страданието служат за оправдание на онова, което би трябвало да носи само радост: любовта.

-----------------------------------------------
В днешно време мъжете управляват света и думата се използва само като клеймо, а проститутка е наричана всяка жена, която не спазва моралните норми.

----------------------
Не трябва да се боим от океаните, в които се гмурваме по собствено желание; страхът обърква живота на всички. Но човек трябва да премине през ада, за да го разбере. Нека да се обичаме, без да се опитваме да притежаваме другия.

Аз обичам този мъж, който сега е пред мен, защото не го притежавам, той също не ме притежава.
--------------------------------

Имало едно време едно птиче. То имало прекрасни криле и блестящи многоцветни пера. Същество, създадено да лети свободно и на воля в небето, да радва всеки, който го гледа.

Веднъж някаква жена видяла птичето и се влюбила в него. Наблюдавала полета му със зяпнала от удивление уста, сърцето й биело по-бързо, очите й блестели от вълнение. Помолила го да летят заедно и двамата се реели из небето в пълна хармония. Жената се радвала и възхищавала на птичето, обожавала го. И тогава й хрумнала следната мисъл: а ако то поиска да види далечните планини! Жената се изплашила. Изплашила се, че никога повече няма да изпита същото с друго птиче. И усетила завист, завиждала на птичето за способността му да лети. Почувствала се самотна.

И решила: „Ще заложа капан. Следващия път, когато птичето дойде, никога повече няма да отлети.“

Птичето, което също било влюбено, се върнало на другия ден, попаднало в капана и било затворено в клетка.

По цял ден жената гледала птичето. Пред нея бил обектът на любовта й и тя го показвала на приятелките си, които възкликвали: „Ти имаш всичко.“ Междувременно в нея започнала да настъпва странна промяна: тъй като вече притежавала птичето и нямало нужда да го завоюва, постепенно започнала да губи интерес към него. А птичето, което не можело да лети и да изразява радостта си от живота, посърнало, изгубило блясъка си, погрозняло и жената престанала да му обръща внимание, сещала се за него само когато трябвало да го нахрани и да се погрижи за клетката му.

Един прекрасен ден птичето умряло. Жената много се натъжила, непрекъснато мислела за него. Но не си спомняла за клетката, а само за деня, в който го бе видяла за пръв път да лети доволно сред облаците.

Ако тя се бе вгледала в се*е си, щеше да открие, че онова, което най-много я бе развълнувало у птичето, е била свободата му, енергията на размахваните криле, а не физическата му красота.

#21 Unexisting Profile

Unexisting Profile

    Напреднал

  • Users
  • РипванеРипванеРипванеРипванеРипване
  • 212 Мнения:

Posted 14 August 2008 - 09:42 AM

Бая си пописала :lol: Жалко, че нямам време да изчета всичко.

Edited by Hollywood, 14 August 2008 - 09:42 AM.


#22 Гост:_diva orxideia_*

Гост:_diva orxideia_*
  • Guests

Posted 14 August 2008 - 09:45 AM

Бая си пописала :lol: Жалко, че нямам време да изчета всичко.


копи пейст :huh: намери, ако искаш има много красиви неща и много истини

#23 Unexisting Profile

Unexisting Profile

    Напреднал

  • Users
  • РипванеРипванеРипванеРипванеРипване
  • 212 Мнения:

Posted 14 August 2008 - 09:49 AM

А да така става :lol:

#24 She

She

    мацка

  • Users
  • РипванеРипванеРипванеРипванеРипване
  • 433 Мнения:

Posted 14 August 2008 - 10:00 AM

Вие сте могли да си говорите нормално :lol:
Много се радвам.

#25 Гост:_diva orxideia_*

Гост:_diva orxideia_*
  • Guests

Posted 14 August 2008 - 11:52 AM

Понякога хиперболизираме качествата на хората, които обичаме. Понякога, за да се справим по-лесно с болката или просто, за да спасим гордостта си, преднамерено пренамаляваме нашите собствени чувства. Понякога самите ние в реакциите си изглеждаме като оксиморон или като антитеза. Но тази антитеза е там само за да покаже, че обичаме и имаме нужда да бъдем обичани- защото „Не можеш да намериш любовта там, където я няма. Нито можеш да я скриеш, когато тя наистина съществува.” (Ларошфуко).

-----------------------------------------

ВЪТРЕШНОТО ЩАСТИЕ
Животът – това винаги е очакването на часа, когато бъдещето зависи само от нашите решителни действия. Много от нас не доживяват до този момент, умират без да са изпитали истинската хармония и баланс. Някои посвещават живота си на вечно търсене на това чудо и само единици разбират къде да го търсят. А трябва да се търси в самия се*е си, копаейки и човъркайки, навлизайки в самата дълбочина, в подсъзнанието. Вслушвайте се във всеки звук и шумолене вътре в се*е си. С вас разговаря вашето подсъзнание, почувствайте вашето тяло, то винаги ще ви каже кое е добро за вас и кое е вредно, и не само по отношение на храната за стомаха, но и по отношение на духовната храна. Изострете вниманието си върху своите емоции, тъй като те не са нещо друго, а реакция на тялото към мислите. Нали често става така, че голяма част от личните емоции човек заменя със страха. Вие вече имате всичко за вътрешния баланс, към който се стремите.
Често си задавам въпроса, защо на някои хора им върви, а на някои не. Защо върху някой постоянно се сипе манна небесна от небето, а някой трябва да се прегърбва за всяка стотинка. Всъщност всичко е много просто. Ние сами си избираме как да живеем и по кой път да вървим. Искате да се убивате, не уважавайки и не обичайки се*е си – това е ваше право, но винаги трябва да помните, че отношението на другите хора към вас е само отражение на вашето собствено отношение към се*е си.
На нас са ни присъщи различни форми на страдания, та ние не можем без това. Ние сме вечните страдалци, при нас всичко и винаги е лошо и безизходно. Всеки от нас сам познава дълбочината на своите страдания – на онези страдания, когато в края на краищата, се губи самият смисъл на живота. Вместо да хленчим и да се оплакваме, трябва внимателно да погледнем дълбоко в самите се*е си, да намерим корена на страданията си и да го изтръгнем.
Страданието започва в момента, когато започваме да очакваме нещо и да изискваме другите да ни обичат така, както искаме ние, а не така, както любовта иска да изрази се*е си – свободно, без принуди, безвъзмездно, увличайки ни със се*е си без каквито и да са спирки. Както е писал Пауло Коельо:

”Любовта е дива сила. Когато се опитваме да я обуздаем, тя ни унищожава. Когато се опитваме да я поробим, тя ни превръща в свои роби. Когато се опитваме да я разберем, тя ни довежда до объркване на мислите и чувствата“.

Представете си, какъв ще стане нашият свят, нашият живот, ако разберем това. Светът ще стане истински, когато човек се научи да обича, а дотогава ще живеем с убеждението, че сякаш знаем какво е това любов, плашейки се обаче да я видим такава, каквато е всъщност.
Ние сме сковани от съдбата си. И някой ни е вдъхнал глупавата идея, че сякаш целта на живота е да следваме някакъв си план. Най-интересното е, че никой не се е замислял дори – наш ли е този план или на още някой. Ние трупаме опит, впечатления, идеи, спомени за другите и това бреме става непосилно за нас, започваме да забравяме кои сме, забравяме собствените си мечти.
Не знам кой съм аз, засега не знам, затова на практика губя всичкото си свободно време за самоопознаване. Трудно ми е да мечтая и да градя планове, тъй като не познавам човек, за който се опитвам да правя това. От детство всички ние минаваме през системата на образованието, където ни натрапват възгледи за света, за хората, за живота, да, и за самите нас. В обществото всичко е под контрол, те изискват да се придържаме към стандартите, но ние не сме роботи, за да ни програмират. Ние загубваме се*е си от първия страх, когато на нас, безстрашните деца, които са готови да изследват целия свят, чувствайки се единни с всичко истинско и доверяващи се на живота, ни казват: „Не, това не бива, това е опасно, не отивай там, не прави това…“ Дори е сложно да се предаде паниката, която изпитваме, когато сме неудовлетворителни за някого или за нещо, когато не сме задоволителни. Може би това е лудост? Може би аз съм луд? А ако сме честни, всички сме луди. Защо? Ами защото лудостта е неспособност да предадеш на другите своето възприемане. Е, и колко сме такива ненормални в белия свят, замислете се!
Та, как да се приближим до тази вътрешна хармония, с какво да започнем? Отговорът е готов, трябва да започнем с пречистване, с унищожаване на всички тези вътрешни програми, на спама, на слоевете страх и лъжи вътре в нас. Пречистването винаги започва с прощаване на самия се*е си, а след това на всички останали, на които сте обидени. Няма да сбъркате, ако поискате прошка и от другите. От всички предложени методи за самоусъвършенстване на мен ми допадна следният:
Вземете лист и отляво напишете имената на тези, на които трябва да простите, а отдясно – имената на тези, на които трябва да поискате прошка. Ако не е възможен физически контакт с тези хора, можете да го осъществите чрез медитация за прощаване на астрално ниво.
След пречистването ще усетите по-скоро пустота в се*е си, прозрачна дупчица, тя ще ви донесе облекчение, но в същото време ще предизвика апетит към любовта. В случая нямам предвид любовта към близките само, а истинската любов – любовта към всичко живо. Нали знаем, че привличаме това, което излъчваме. За да привлечем любовта, е необходимо да я имаме в се*е си. Запълнете своята прозрачна дупка с любов към самите се*е си, след това към цветята, птиците, дърветата, животните, а след това вече и към другите хора. За да помогнеш на бедния сиромах със стотинка, трябва да си богат, иначе, давайки последното, което имаме, сами ще се превърнем в сиромаси.Така е и с любовта.
Най-важното е да живеете сега, разбирайки и чувствайки всяка секунда от живота си. Доверете се на живота, знайте, че всичко, което става, става за ваше благо, за да станете по-силни, по-мъдри и щастливи. И отново искам да цитирам Пауло Коельо:

„Страдате - приемете страданието, понеже то няма да изчезне само, защото си давате вид, като че ли не съществува. Радвате се – приемете радостта, дори и да се страхувате, че някога може да изчезне. Някои са способни да възприемат живота само чрез самоотричане и самопожертване. А други се чувстват част от човечеството само когато мислят, че са „щастливи“.

Неуспех

В живота няма неуспех. Има или разбиране на това, което става в реалността и никога няма неуспех, или липса на такова разбиране. Неуспех може да има само тогава, когато имаме подсъзнателна идея за успех.
Каква е тази идея? В някакъв момент, оглеждайки се около се*е си, сме видели, че възможностите на другия човек превишават нашите възможности, т. е. всичко, което има другият, според нас, превишава много това, което имаме ние. От този момент ние сме инфектирани и не смятаме да живеем собствения си живот – в очите ни се набива чуждата заможност. Сега ще трябва да задействаме ненавистта, завистта, злобата, гнева, желанието да опорочим другия и да започнем да култивираме, без да разбираме това, идеята за успеха.
Идеята за успеха е идея за това, колко пари трябва да имаме, какво облекло да носим, къде да почиваме, т. е как да се украсим, за да надвишим стъпалото, на което сме се поставили именно в резултат на нашата самооценка. Още щом като се въведе тази идея в подсъзнанието, всичко онова, което имаме, се превръща в неуспех. Получава се колосален разрив между живота ни и представите ни за това, какъв трябва да бъде той.
Идеята за перфекционизма и стремежът на нашето „его“ към превъзходство се поощряват и се култивират по всякакви начини, посредством честолюбие, амбиции, завист, злоба, гняв и ненавист, за да може човек винаги да преследва успеха. Но има живот, а успехът съществува само в нашата идея. Още щом възникне в нас идеята за успех, веднага се появяват неуспехът и нашата безуспешност в живота, и ние започваме да отхвърляме собствения си живот.
Но всеки от нас може да открие своята уникалност само при едно условие – като приеме живота си тотално, от началото до края. Ние ставаме душевно здрави хора, когато, в каквото и безизходно положение да ни се струва, че се намираме, осъзнаваме, че животът ни е приятен. От този момент започва истинско пътешествие в живота. Ако той не е приятен такъв, какъвто е, пред нас се затварят всички врати: ние сме загрижени от това, какви трябва да бъдем и забравяме кои сме, а след това дори не си спомняме за се*е си.
Ако не се приемем такива, каквито сме, ни остава само светът на успеха и на неуспеха. В такъв случай каквото и да постигнем в успеха си, намирайки се на върха на материалните блага, признанието, славата и почитта, за които дори не сме мечтали, подсъзнателният ни ум, който е започнал това съревнование с целия свят, ще се оглежда и ще гледа дали някой не ни е изпреварил. Ако някой ни е изпреварил, ще ни прониже болка и ние ще продължим да се катерим по-високо и по-високо. В такъв случай целият ни живот се изразява в това, кой кого ще изпревари, поразени сме в сърцето от съперничество и нашият свят е свят, в който се конкурираме с всички.
Но рано или късно, колкото и да се съревновава човек с другите хора, задължително има крайно стъпало, на което, оглеждайки се, той разбира, че вложенията му не струват и пукнат грош. Че тази надпревара не му се е разминала даром – той е разрушен вътрешно и знае това. И живеейки така на земята, в края на живота си, човек разбира всичко. Дори и да не разбира, преди смъртта му се открива, че животът му е бил празен жест. Това, което реално имаме е изходната точка и докато не я приемем, нямаме никакъв шанс да изживеем живота си истински.

Страх от поражение

Страхът от поражение е страхът, че ще се разруши това, което сме проектирали. Това е страхът от нашия проект, от нашето желание, което е избягало в бъдещето и е изградило въздушни замъци. И сега, когато това е направено, ние вървим и се страхуваме, че всеки момент с едно движение, с една дума, с едно подухване на вятъра всичко ще се разруши.
Страхуваме се до смърт, защото, преди да настъпи събитието, ние вече сме го „изобразили“ в ума си. Като известен архитект, сме създали въздушен замък от нашите представи и идеи и сме усъвършенствали в него всичко, до най-малките детайли, до бравите и до ключалките и, на практика, вече сме приели обекта. И сега, когато трябва да вървим и да се срещнем с някакво събитие, с някой човек, с някакъв факт от живота си, ние знаем, че всеки момент, само за секунда, всичко може да бъде разпръснато на части. Затова човек се разтреперва така, страхува се и избягва всичко – той пази се*е си и самоизмамата си до последно, за да не може никой да му нанесе поражение, да го разруши.
Какво поражение? Поражение на какво? Поражение на това, което не съществува? Ние трябва да вървим освободени от своите блянове, за да видим това, което е, а не да лудеем по нещо, което го няма и да пазим това, което не съществува. Но ние не живеем така, защото умът ни предварително е опаковал всичко, настроил го е, създал го е и го е приел и сега, за останалото там просто няма място.
Ние говорим за любовта, за това, че чувствата ни са дълбоки, че искаме да бъдем заедно, но нямаме никаква представа за това, че трябва да вървим към другия „боси“, „голи“, да нямаме нищо, никакви запаси и проекции – нека другият да разкаже, нека другият да покаже и ние ще чуем всичко, ако нямаме нищо. И понеже предварително сме изградили всичко в ума си, не можем да слушаме и да виждаме нещата такива, каквито са всъщност.
Нашите проекции са преминали на нивото на подсъзнанието, в нашето „скривалище“ и сега ние възприемаме всичко през тяхната призма. Как ще слушаме това, което казва другия? Той може да ни намеква, че не ни обича, че има друга, но ние вече няма да го чуем. Ще стоим буквално като насън със своите представи и идеи, защото искаме да запазим собствената си идея за се*е си.
Трябва да сме разумни и да виждаме всеки момент такъв, какъвто е всъщност, за да не плачем след това, да не си „скубем косите“ и да си казваме колко неуспешен е животът ни, как всички са ни излъгали. Във всеки момент знаем всичко, нищо не е скрито от нас, но ние сами си затваряме очите, за да не виждаме, за да живеем в съня на собствените си идеи и представи.
Трябва да се учим да живеем осъзнато, за да имаме контакт с реалността и да виждаме само това, което е и, при това, да се наслаждаваме така, както никога не сме се наслаждавали.

Несполука

Несполуката е умозаключение в момент, в който предварително е съществувала проекция как е трябвало да стане едно или друго събитие. Крайният резултат на това събитие е бил обмислен, но не се оказал такъв, какъвто бил планиран и конструиран на нивото на подсъзнанието.
В такъв случай стигаме до умозаключението, че не сме успели. Това е негативна нагласа, преместваща даденото събитие в отдела на безуспешността, на несполучливостта, в резултат на което се натрупва материал за сценария на „победения“. Колкото повече заключения правим за несполуката си, като не разбираме, че всичко, което замисляме в главата си, в живота става точно обратно, толкова по-близко сме до ролята на „победения“. Такъв човек рано или късно става несретник, защото преследва цел, вместо да види това, което става в реалността.
Никаква несполука няма в живота. Каквото и да правим, всеки негативен резултат, дори най-негативния, е позитивен – от него се учим в живота. А ако не се учим, тогава за нас нищо не е позитивно.
Ние никога не грешим в живота. Ако бъдем съзнателни, ще можем да видим, че от самото начало сме направили проекция, а резултатът се е оказал друг. И ако при това не „правим изводи“, а просто виждаме движението на ума и това, как проектираното събитие се осъществява в реалността, тогава ставаме ученици на живота.
Несполуки няма, всичко се случва такова, каквото е. А ако на някой от нас не му харесва, не може нищо да се направи, такъв е животът: ако в него нещо се осъществява, това е именно реалността.

Завист
Завистта е сравняване с другите, като си признаваме, че в живота те са победителите, а ние – загубилите. От това сме поразени направо в сърцето. Всъщност, в този момент нашият здрав смисъл „отказва“, ние нямаме намерение да живеем своя живот и не проявяваме уважение към своята природа.
Завистта е душевна болест. Когато и да решим да правим паралел между своя живот и живота на друг човек, ще бъдем победени, проснати на земята и никога няма да можем да се изправим в пълен ръст, защото заради завистта, това просто е невъзможно. Ние имаме само наша енергия, ние можем да я развием, а можем и да не я развиваме. Какво общо има тук другият? Другият си е друг от самото си раждане. Той има друг потенциал, други възможности, пари, телосложение и т. н. Но върху такова твърдение се построяват цели индустрии, а в човека се проявяват всички видове невроза. Нас ни експлоатират, като ни показват, че такива, каквито сме, ние сме несъвършени. Имаме несъвършена фигура, облекло, здраве, имаме кариес, пърхот, целулит и т. н. Ние в нищо не сме съвършени. Но и не трябва да бъдем съвършени. Ние трябва да бъдем самите се*е си.
А нашата обща, психологическа „ненормалност“, в пълния смисъл на тази дума, се заключава в това, че ние искаме да бъдем не тези, които сме. И полудяваме, изразходвайки собствената си енергия за сравняване, раздразнявайки и поразявайки самите се*е си със стрелите на недоволството, на самоизмамата, на ненавистта към се*е си за това, че не сме като другите. Но всъщност, ние дори не виждаме другия човек. Ние избираме само неговите фрагменти: краката, косата, лицето, парите, облеклото, колата. Завиждайки, ние мислено си навличаме, прикачваме си някакви детайли, като ги откъсваме от живота на другия човек изцяло.
Разумността се заключава в това, че дори и да искаме да се сравним с другия човек, е необходимо да знаем за него всичко, като започнем с раждането му и стигнем до момента, в който започваме да се сравняваме с него. Тоест, целият му живот, всичко, което е получил, на каква цена, всичко, което става с него – да вземем цялата картина на неговия живот. И дори в този случай ние няма да знаем нищо – няма да познаваме нито човека, нито живота му, нито това, което се е случило или ще се случи с него. Днес той може да се намира на гребена на вълната, а утре вече не. Животът е непредсказуем.
Но ние избираме детайлите, най-добрите детайли от живота на другия човек и ги сравняваме със се*е си, като с това нанасяме удар върху самите се*е си, разрушавайки вярата в се*е си, подкопавайки своите сили, а след това се оплакваме от съдбата. И това напълно съзнателно. Ако ни учат на логика, то дори простата логика подразбира, че „ние“ – това сме „ние“ , а „другият“ – това е „другият“. Това е ясно дори чисто логически.
Но ние не чуваме това. Цялата образователна система е построена върху съревнованието. Знамето на съревнованието е подхванато от самото раждане, когато започват да сравняват едни деца с други – някой се учи по-добре, някой се храни по-добре, някой има по-добри зъби, оценки, всичко, каквото искате, но по-добро. Така работи нашият ум – той разделя всичко на „по-добро“ и „по-лошо“. Как става това? Той просто взема някаква част, фрагмент от цялото и прави изводи. Нашият ум е велик делител, той дели всичко.
Затова, каквото и да чуем и да видим в самите се*е си, трябва да знаем, че това е само част, фрагмент от цялото. Но този фрагмент ние приемаме за цяло. А самопознанието е необходимо, за да опознаваме постепенно фрагмента като фрагмент, за да разбираме истинската причина, мотивацията на това, което става с нас и да създаваме в се*е си единство, за да видим се*е си, живота и другите хора в цялата им цялостност.

автор: Шамир Тиляев

http://www.norbekov....topic.php?t=854

#26 Гост:_diva orxideia_*

Гост:_diva orxideia_*
  • Guests

Posted 27 August 2008 - 01:11 AM

И ме носи в се*е си като аромат, като нещо което е в боттом оф неговото сърце. И аз го нося. Така ставаме част един от друг. И взаимно се преливаме независимо от време и разстояние.
и тогава разбираш думите на мъдрите хора, че това с думи не може да се опише...една тънка невидима нишка те свързва, но достатъчно здрава за да издържа на времето и промените

************************
Направи ми хвърчило от нежност
и с целувки конеца стегни,
за кадемче вържи му усмивка
и пусни го, нека лети!

Направи ми обувки от обич
с пролетта ми ги украси
нека ухае, от където премина-
така ще ме познаеш ти.

Направи ми премяна от Слънце
да огрявам твойте дни-
щом завали в душата ти и стане пусто-
Дъга да видиш в мен, а не очи.

Направи ми всичко, но от обич,
нарисувай образа ми с твоя слят
и когато сутрин се събуждам
първо теб да виждам в моя свят.
***************************************

Животът ми даде всичко.И на другите им остава всичко.Те просто не го знаят.
Обичам те!Няма какво да допълня.Мислех си винаги,че не е достатъчо да кажа "обичам те" и толкоз.Все си мислех,че трябва да ти кажа още неща,за да го почувстваш,за да съм сигурна,че си го почувствал.Сега си мисля,че " обичам те" съдържа в се*е си всичко,което искам да ти кажа!
Денят,в който някой ви каже,че ви обича е най-хубавият!Човек забравя толкова вечери изпълнени с тъга,но никога само една сутрин изпълнена с нежност!Понякога само за миг човек изпитва чувства каквито друг и за цял един живот не може да изпита!
Благодаря ТИ,че си до мен,че придаваш вкус на дните ми,че изпълваш с цвят мечтите ми,че ме пазиш и ме глезиш,че ми прощаваш и ме разбираш.Не съм имала по щастлив ден от този,в който съдбата ни събра!
Това е-просто исках да кажа Обичам те!
***********************************

Никога не прикривай чувствата си.
Когато си щастлив отдай им се-
когато не си -преживей ги.

*********************

мисли…
като гости неканени те връхлитат
и оплитат те в мрежата си
ту са тъжни
ту са красиви

лутам се в спомени бледи
сякаш океана ги е отмил
само ехото все още тихо нашепва
аз бях там …къде ли си ти…

и живота не спира
здрасти как си
казвам ок
а зад завесата на залеза
крия всичките си мечти

бледи спомени топлят ме нощем
и сутрин пак съм сама
добро утро слънчице мило
тихо вятъра ми нашепва
приказка за любовта
гали косите ми нежно
и целува ме…
бъди по добра

#27 sweetcorn

sweetcorn

    Напреднал

  • Users
  • РипванеРипванеРипванеРипванеРипване
  • 172 Мнения:

Posted 02 September 2008 - 08:27 PM

-----------------------------------------

ВЪТРЕШНОТО ЩАСТИЕ
...............................
Неуспех

.........................................
Страх от поражение

.................................
Несполука

.............................................
Завист
................................


Страхотен пост. Де да има пожецхе хора да вникнат в тези думи.

#28 Unexisting Profile

Unexisting Profile

    Напреднал

  • Users
  • РипванеРипванеРипванеРипванеРипване
  • 212 Мнения:

Posted 02 September 2008 - 09:49 PM

Защо не слагате свои мисли ами копирате други? Много по-ценни са личните опити.

#29 Гост:_diva orxideia_*

Гост:_diva orxideia_*
  • Guests

Posted 02 September 2008 - 10:07 PM

Защо не слагате свои мисли ами копирате други? Много по-ценни са личните опити.


ооо, ако ти смяташ да откриваш топлата вода, давай!
личните опити... :D интересно съчетание


аз се задоволявам да чета и да пействам всичко което ме е впечатлило тук :)
освен това, смятам, че е редно да обърнеш внимание на темата /наясно ли си за кво иде реч? личен опит? следващата?!...даммм, клишета...точно по темата / и тогава въпроса ти щеше да е излишен...може би...

#30 Гост:_diva orxideia_*

Гост:_diva orxideia_*
  • Guests

Posted 02 September 2008 - 11:07 PM

Нещата от живота, лично творчество и мисли-лично! Къде е твоето лично творчество? Писала ли си някога Есе на дадена Тема?:) Безполезно е да го копираш от другаде, и ние можем да си го изчетем там!
Мен не ме притесняват твоите копирания, не се засягай:D, но не е лошо и хората да поразчовъркат мозъците си и да родят някой собствен бисер от техният опит. Бих искала да прочета нещо от твоят собствен опит!


лично творчество ;) не личен опит

писала съм достатъчно лични неща /за което леко съжалявам, но .../
дори в тази тема има такива, но не смятам да уточнявам кои са

не мисля, че е безполезно :) ако го мислиш за такова, не чети темата