Преход към съдържанието


Снимка
* * * * * 2 votes

Нещата от живота


  • Please log in to reply
88 replies to this topic

#1 wolfvalley

wolfvalley

    Нов

  • Inactive
  • Рипване
  • 3 Мнения:

Posted 19 July 2006 - 09:06 AM

така нов сам във вашия форум и забелязвам няколко сериозни пропуска не само във форума ами и във това което пишете. Не, че нештата които пишете не са верни или поне част от тях, ама хора я се замислете ако сте едно момиче как ще реагирате (тук говоря за сериозно момиче малко над средно интелкигентните, и нямам предвид с 5 СМ очила и с 8 буквара под ръка) та така. нали жените са нежната ни половинка трябва да се подходи към тях нежно замислете се. Предложението ми е отварянето на раздел ЛИЧНО ТВОРЧЕСТВО за да може всеки НЕ ВЪРЗАН ДЖ да ни драсне понякое лично нежно излеяние. Това може доста да Ви помогне. Виште за какъв тип нешта ви говоря понагоре в графата ДЖ СЪВЕТИ. :huh:

Edited by NRG, 13 April 2008 - 04:53 PM.


#2 Closer

Closer

    I will live until I die

  • Admin
  • РипванеРипванеРипванеРипванеРипване
  • 109 Мнения:

Posted 06 August 2007 - 09:53 AM

как реагират момичетата на нещата от Библията? СВАЛЯТ ГАЩИ!!!!!! :rolleyes:

#3 NRG

NRG

  • Users
  • РипванеРипванеРипванеРипванеРипване
  • 496 Мнения:

Posted 04 February 2008 - 06:43 PM

Нежните словоизлияния, стихчетата, червените рози - тези неща са имали ефект преди столетия. Сега живеем в 21-ви век, време на култ към материалното. Тези мили жестове сега няма да разтворят краката на момичето срещу теб, а само ще те погледне с поглед тип "Колко си жалък! Не искам приятелките ми да ме видят с такъв мухльо."

Не ме разбирай погрешно, харесвам идеята ти, но това не е начина. Духовно деградиралото, меркантилното, извратеното ни общество е решило така. Точка.

#4 Гост:_diva orxideia_*

Гост:_diva orxideia_*
  • Guests

Posted 10 April 2008 - 01:33 PM

Точка.


и още една точка...многоточие... мисли, който чета с удоволствие /ако има такава тема, аз ще си спамя в нея с удоволствие/

*...но това, което казваме, рядко е това, което чувстваме, затова не ме слушай...намери истината и я почувствай...*

*...Най-малките неща почуствани
Живеят в думи неизказани,
Когато само тихо мълчим
И ти си сгушена в мен...*

*...Тази жена така непозната отключи с едно докосване всичко таено толкова дълго в мен. Вълна на еуфория заля цялото ми тяло и усещах как усмивката ми се прокрадва към лицето. Отворих очи.
Исках я... нещо, което бях забравил как става....*


**********************************************************

Разтопена сласт

Гледах го в унес как лежи до мен. Привличаше ме неудържимо. Обаче продължавах да го гледам през мигли и да отлагам момента, в който...

... протегнах пръсти и го погалих нежно. Взех го в ръка и лекичко го засмуках. Този момент винаги е много специален. Мигът на първичното опознаване. Когато с език лекичко го обхождаш, за да усетиш вкуса му. Когато усещаш всяка грапавина по него. Когато предусещаш удоволствието, което ще ти достави после.

Поех го целия. Притиснах го с език и го оставих там за секунда, да се движи сам. Тръпки на задоволство пробягаха по гръбнака и се настаниха трайно някъде под лъжичката, където запърхаха пеперудите на удоволствието.

Не бързах. Исках да удължа максимално момента на безвремието. Продължавах да си играя с него. Леко, нежно, сякаш е чуплив. Обичам да усещам как реагира на играта с език.

Заслушах се в музиката, която се носеше тихичко. Представих си как се нося по някаква безкрайна спирала, а вятърът от прозореца галеше кожата ми и ме караше да настръхвам още повече. Песента се смени, започна друга с по-бързо темпо. Използвах момента, за да сменя темпото и аз. По-нападателно, по-силно, по-изненадващо. Нежността отстъпи място на чистата жажда за повече и по-дълбоко.

Исках го. Целия. Без мисъл за друго. Той не издържа на устрема. Потръпна за миг и се предаде. По гърлото ми се плъзна топла и като меко кадифе гъста течност. Усещах как се стича на малки поточета. Потръпнах. Усещането от сладостта на мига ме изкачи на върха на спиралата.

Отворих очи. В мигове като този светът изглежда толкова различно място. Сенките са небрежно притъпени, лошите мисли се крият някъде в килера, а в премрежения поглед се чете единствено удоволствието от кулминацията.

*
*
*
*
*
*
*
Протегнах ръка и взех още едно парче шоколад.

http://lemonpie.blog...st.php?id=97961

*********************************************

Please forgive me....
-Завърнах се... Изгрях отново с първите лъчи на слънцето и погалих земята... Докоснах те. Усети ли? Ръката ми се спусна по лицето ти преди още да се събудиш. Беше пареща и ледено студена едновременно. - като бързото пулсиране на сърцето си тя веднага се отдръпна. Говореше му нежно, както го правеше и преди, но сега бе изминало толкова много време, че сякаш бе забравила как да го докосне, без да го събуди... Без да го опари с горещата си длан, а ледено студените й пръсти да не успеят да вледенят кожата му.
-Знаеш ли колко време ми отне да направя това? Да се върна при теб? - прошепна отново и посегна с ръка да го докосне, но се отдръпна. Сякаш се страхуваше да не сгреши.
-Отне ми много... Ужасно много... И болеше... Но болката бавно затихваше... - в този миг почувства вината в гърдите си. Искаше да му каже още толкова много, а нямаше достатъчно време.
-Може би аз не се борих достатъчно... Може би се предадох твърде лесно, но по-лесно бе да избягам, вместо да търся причини и отговори. - една гореща сълза се стече по мрачното й лице и се впи във възглавницата му. Тя изтри следващата с ръката си, а ароматът на парфюм на китката й се разнесе из стаята като утринна свежест.
-Вероятно няма да разбереш онова, за което се върнах. Аз също не разбирам защо стана така, но свикнах да бягам и да се предавам лесно. Едва когато избягах разбрах какво губя, но вече нямаше значение, защото неможех да върна времето назад. Беше твърде късно...
Слънцето вече озаряваше с ярките си лъчи стаята в хиляди топли тонове, а от нея лъхаше хладнина. Макар и с трепереща ръка тя отново го погали. Този път докосна тъмната му коса и я разроши, както правеше преди. Една сълза капна на устните му.
-Съжалявам, че избягах, но не мога да променя нищо повече. Прости ми... Прости ми... Прости ми... - тя заплака горчиво и се дръпна от леглото му. Той най-сетне дочу гласа й и отвори очи, но от нея бе останал само нежният аромат на парфюм. Той сънено разтърка очи и едва тогава усети топлината на слънцето по се*е си. Видя сянката на вратата, но докато успее да осъзнае случилото се, тя вече бе далеч. Бе му оставила само спомените и онова красиво цвете, което той някога й бе подарил. Онази кремава на цвят орхидея, която той бе вплел в косите й в една слънчева утрин, като тази...

http://lovely-ta.blo...forgive-me.html

*************************************************************

Животът от нещата

Животът е онова, което ни се случва, докато си правим планове какво да ни се случи. С всички онези мигове, които спират дъха ни. С всичките пропадания или пък възходи. С малките случки, прошепнати думи, разпилените мисли… С усмивката сутрин. Спокойното отпускане вечер в леглото. Тревожното въртене в съня.

Всичко е парченце от пъзела, наречен живот. Това са нещата от живота.

Стереотипи. Вървим напред, затворени в кухи фрази, изречени от някой друг. Описващи неговите неща. В които се опитваме да се припознаем. Да се припокрием някак с натрупаната чужда мъдрост.

Борим се за световен мир и безопасен секс. Обикновено отвоюваме мира с оръжие в ръка, с цената на смъртта на хиляди често невинни жертви. За да избягаме от бича на века, разхвърляме от небето презервативи над Африка. На същото място, където се хвърлят от въздуха пакети с храна и вода.

Търсим душевен баланс. Но с друго оръжие. Вадим тежките думи и лъжем къде сами се*е си, къде околните. Думите са мощно оръжие. А някой много болят. Има ли смъртоносни думи? Навярно, онези, които убиват нещо в теб. Затова търсим пристан за душата. А защо просто не й сложим един презерватив? Тогава трябва да стане безопасно да си я носиш спокойно в гърдите.

Искаме да спасим природата. Да остане такава и за децата ни. Затова пък изписваме тонове хартия, направена от същите дървета, които обичаме в зелени плакати, че не ги даваме… Парадокси… спасяваме, унищожавайки. Ходим на митинг в защита на някакъв природен парк и в същото време погазваме три градинки. Разхвърляме празни бутилки и фасове, за да маркираме пътя на протеста.

Искаме да намерим се*е си. Най-често като губим целенасочено всичките си ценности. Губейки се по пътя на намирането. Хубаво е когато все пак намериш някой друг в търсенето. И го прегърнеш здраво и не искаш да го пускаш никога.

Работим като луди по 15 часа, за да можем да живеем. Но всъщност излиза, че живеем, за да работим. Работата му е майката. В нея можеш да се скриеш от всички онези неудобни защо и защо. Трупаш опит, победи, печалби… за да се обърнеш един ден и да кажеш, че си на върха, но сам.

Губим малките неща в преследване на големите. Във военната философия може да е важно да спечелиш войната накрая. Но в живота не е така. Защото в живота войната не може да я спечелиш. Никой не излиза жив от живота. Смешно е. Но пък трябва да печелиш всяка мъничка битка. Със се*е си. Със страховете си. Да постигаш желанията си. Да изпълваш копнежите си със смисъл. Истински. За онези три неща, които били задължителни в този живот.

Да мечтаеш. За едно невероятно пътуване. На другия край на света. Или към съществените неща, невидими за очите. Но зрими с душата. Да се научиш да обичаш не само се*е си. Да се раздадеш заради някой друг. И раздавайки се да останеш цял. Защото давайки, получаваш в замяна топлината на заспиване и обичта на събуждане. Да бъдеш и да имаш. Не трябва да има противоречие между тях. Човек не трябва да се отказва от това „да има”, защото иначе потъпква желанието си „да бъде”.


Някакъв такъв трябва да е животът от нещата. Почти като танго. В името на нещата.

http://lemonpie.blog...t.php?id=127258

****************************************************

Малките неща...2

-Защо си толкова Арогантен, Самодоволен и Груб?
-Ти от къде разбра това, след като се познаваме от 15 минути...
-Не от 30 минути сме заедно, а ти едва преди 15 започна да говориш.И защо? Да не те е страх от тъмното?
-Не.Просто исках да знаеш, че някой има с теб...и...
-Какво "И"...
-От къде имаш това мнение за мен,след като сме се засичали само по коридорите и в...асансьора?
-Виждала съм те.Чувам хората какво говорят.Наблюдавах те...
-Защо? Какво толкова интересно има в мен?
-Някои Харесват Лошите Момчета...
-Ти ме харесваш?
-Да!... но по скоро имам нужда от необвързваща връзка и секс, докато намеря този когото търся...
-Но...
-В различни етажи работим но сме почти колеги, ти си сам аз също...Защо не?
-... да знам, всяка сутрин те изчаквам в кафето за да се кача с теб в асансьора и да видя как си облечена и да усетя аромата ти...
-Защо...
-...ми може би ,има нещо в теб което ме привлича неудържимо...
-И затова ли мълча...15 минути...Лъжеш...
-Ти какво си мислиш, че съм това което виждаш в костюма и вратовръзката ...и че наистина съм гадняр... може би това е инстинкт за самосъхранение... по лесно е когато никой не очаква нищо от теб и всички са свикнали с грубостите ти, така продължаваш без да даваш надежди на някой...
-Страх те е...
-От какво...
-Знаеш ли?...Започвам да те харесвам, различен си...
-Да днес съм със Синя Риза и ...изглеждам по мил...
-Не!!! Не виждаш в тъмното как ти се усмихвам...
-Усещам веселата нотка на гласа ти...това е достатъчно...
-Една вечер те видях в един бар. Тогава те пожелах за първи път.Беше по нова година и Коледната атмосфера и коктейлите си казаха думата...
-Да и аз те видях, не беше сама...
-А ти беше с една Брюнетка...
-Падам си по брюнетки...какво друго видя...
-Беше много мил с нея...исках така да се отнасяш и с мен цял вечер...
-На свещи и вино пред камината...
-Ти си Романтик? Не мога да повярвам! Къде се кри толкова време и не се обади?
-Бях тук, до теб в асансьора...
-Не, преди това... Преди да спре тока... Преди Вчера... Преди Месец... Преди...
-Искаш ли да изпием по чаша вино довечера? Можем да започнем от някъде...
-Това среща ли е? Какво направи? Да не би да седна на пода?
-Да. Искаш ли да седнеш и Ти? Има място и за теб.
-Нали ме видя? Със светла къса пола съм. Как?
-Вдигни я нагоре. Кой ще те види? И ела седни в мен.
-Ставаш все по нахален? Подай ми ръка.
-Спри да се смееш и мърдаш, че се възбуждам.
-Ти беше възбуден още преди да седна в теб!
-Облегни се на гърдите ми и спри наистина да мърдаш.
-ХАРЕСВАШ МЕ?
-Някои харесват лошите Момичета...а си и ...Брюнетка.
-Сваляш ли ме?
-Искаш ли?
-Ти го правиш, не мога да повярвам?
-Защо?
-Не го очаквах! Но ми е приятно!!!
-Какво ще кажеш да се върнем към Необвързващия секс...
-Довечера съм заета.Имам служебна среща до късно.
-А за уикенда? Има една вила в планината! С Камина?
-Изкушаваш ме! Какво друго има?
-Тишина, свещи...вино...
-Много си гаден!
-На твоите услуги!
-Но, има още нещо? Кой купува кола преди да я пробва?
-Когато свършиш довечера ми се обади! Да пием по нещо?После ще ти дам адреса.
-Ми...Ако не дойда?
-Тогава защо сега така дяволито ми се смееш в ухото?
-Наслаждавам се на преимуществото си.
-От това че седиш върху мен ли?
-Да от това, че те накарах да ме пожелаеш...
-Да!!!...Майка ти се обади докато беше в банята. Иска а заведем близнаците следобед.Купила им е подаръци и иска да преспят там?
-Много ги глези...
-Те я Обичат!
-И ти я Обичаш! Мръсник...
-Иначе нямаше да се оженя за теб!
-Купи хубаво вино и свещи! Имаме повод да празнуваме!
-Какъв?
-Обичам те и ...си купих онова бельо, което ти хареса онзи ден в магазина...
-Много... си лоша! И те Обичам!

http://blueneo.blogs.../08/2_8344.html

************************************************

#5 Гост:_diva orxideia_*

Гост:_diva orxideia_*
  • Guests

Posted 12 April 2008 - 12:14 PM

Светът на моите грешки

Никой не иска да допуска грешки. Всеки обаче иска да трупа опит.

Това не е ли противоречиво? Опитът е това, което придобиваме, именно правейки грешки. Т.е. без да грешиш, натрупаният опит е като картонена кула, която може да падне с един полъх на обстоятелствата. Без да паднеш, никога няма да разбереш напълно гравитацията. Без да изгориш пръста си, няма да разбереш силата на огъня. И ако никога не се разболяваш, как ще разбереш истинския смисъл на „добре съм”.

Не, не казвам, че трябва да излезеш навън и да се опиташ да направиш колкото се може повече грешки…

Обаче… най-големите си грешки съм допускала в емоционален план. Когато съм допускала някой непознат близо до се*е си. И когато той не е оценявал този свят, а напротив – като малко глезено дете в магазин за играчки – е искал повече и повече. И се е опитвал да опустоши и изгори всичко от вътре.

Не, няма проблем. Няма непоправими грешки. Всяко разрушение може да се изгради отново. При добро желание от страна на строителя. Предимството на новото строителство е, че не си длъжен да спазваш предварителен план. Предимството е, че всичко търпи корекции в движение. Предимството е, че строежът продължава цял живот.

Предимството е в емоционалната интелигентност да знаеш кога да спреш да рушиш чужди светове, опитвайки се да намериш своя. Всъщност правилният начин е да градиш свой собствен без да ровиш в чуждите души. Пък и какво очакваш да намериш в една чужда душа. Собствената си загубена? Не, няма начин.

Но да, няма проблем. Ще покажа светът в моите очи. Или очите в моя свят. Това не е външният свят. Това съм аз. Градила съм го с любов, омраза, радост, тъга, добрина, злоба, хъс, умора, енергия, в добро и лошо… Градила съм го с години. Тайната е в правилният баланс. Всеки може да предизвика емоция. Всяка емоция е градивна. Именно емоциите са кръвоносната система на един свят.

Но за World in My Eyes няма готова рецепта. Това, че ще разгледаш, подритнеш няколко камъка, счупиш два-три прозореца, посадиш дърво, направиш цветна градина в един чужд свят, всъщност нищо не значи. Съжалявам.


Има значение единствено когато градиш своя свят в света на някой друг. Или когато градиш чуждия свят в своя собствен. Ето това е рецептата. Free of charge.

http://lemonpie.blog...t.php?id=113808

***************************************

Теория на рамката
Няма как да подмина тази тема, тъй като животът ми я поднася почти всеки ден. Ние сме човешки същества, които се усмихват, тъгуват и отмерват времето си в мигове. Но зад усмивката и тъгата е есенцията, която наричаме своя същност. Тя е темата на този блог и всичко, което правя в живота си , е насочено към нейното лице. Правил съм го винаги, но не на такъв залог. Питам се, дали това не е най-голямата ни измама. Нещо, в което всички вярваме, но на практика не съществува.

Нашето поведение е пряко зависимо от възприятията ни. Във въображението ни се ражда всяка рамка, там ние създаваме наш двойник. Той мислено влиза в ситуацията ни и я проиграва, като придавайки му поведение, ние го пренасяме в действителността чрез собствените си действия. Непрестанно създаваме адекватни образи на се*е си. Рамката е ограничение, допустима стойност, нужна адекватност. Всяка социална среда има своята социална рамка. В зависимост от средата ние визуализираме образ, който чрез ролята си има максимални шансове да оцелее и да постигне изгода. Социалната роля е проява на нашите вярвания и знания. Тя е най-силното ни оръжие в обществото и няма как да се справим без нея. Тя е ключът. Но тогава къде остава полето на същността ? Ако за успеха във всяка ситуация се стремим да влезем в подходяща социална роля и поведение, то кога сме истински ? Визуализираме ли се*е си като подходяща алтернатива или непрестанно търсим роля, която ще ни отива ? Излиза, че поведението ни е просто комуникативна дреха. Победата изисква да разбереш принципите на поведение и да ги използваш, а да си искрен , означава да загубиш. Вярно ли е ? Практиката показва именно това. Наистина ли обществото е сбор от социални роботи, които търсят ключа към манипулацията, кодът, който ще им донесе щастие ? Да ? Но тогава и насладата и щастието ще са в социална рамка. Те са дар за социалната роля, но не и за същността.

Светът е пълен с "успели" хора. Някои казват, че понякога щастието е в професията, в изкуството... За съжаление, не е вярно. И всички те чувстват тази тежест. Професията и изкуството са начин да избягаш от своя свят, от своята същност, да живееш друг живот, може би по-искрен и красив от реалния. Но не се получава. Единственият начин да избягаш от същността си е да полудееш. Защото всички живеем в чувствата си. Мечтаем за по-добър сценарии, в който да можем свободно да изразим нещата, за които никога не сме говорили. Но животът е игра на думи. Малки разговори за един мираж...

Нека се върнем към рамката. Животът в нея е по-лесен, по-разбираем. В него просто трябва да научиш правилата и да играеш безкомпромисно. По-лесно е да манипулираш, отколкото да кажеш истината. Лъжата е точно такава рамка. Тя не е нищо повече от отказ от общуване. Избираме своята социална роля и започваме да я рисуваме. Слагаме ярки цветове, за да привлечем внимание, и се обличаме в тъмни дрехи, когато жеалаем да се притаим. Изграждаме имидж и име, което е заместител на същността ни. В рамката ние сме портрет - познат , стабилен и винаги целящ да покаже най-ослепителната си усмивка. А над него е изпидсано името ни. То е нашият ранг, гордост и живот. Заради него сме се борили, усмихвали и прекланяли, играли сме по правилата и често сме отбелязвали "Такъв е животът". Но в някой от ъглите на портрета ни стои непознат подпис...

Чувал съм, че е невъзможно да излезеш от рамката. Или поне не можеш да победиш - тя е изискването към теб, тестът ти за адекватност. Невъзможно ? Сега ще ви кажа нещо друго - "Майната им на всички, които го мислят !" Какво знаят те за докосването до същността ? Правили ли са го въобще някога ? Докосвали ли са собствената си същност , под маската, която рисуват, усещали ли са собствения си ритъм, виждали ли са магията, която прави същността ? Колко от тях са се опитвали да излязат и колко са се страхували от болката ?

Достатъчно съм играл по правилата. Не е трудно да го правиш. И има много хора, които могат да те научат. Но накрая ще получиш единствено дар в рамка. Добре опакован и с твоето име отгоре. И така през целия ти живот... Ако да изразиш същността си, означава да загубиш, то нека съм губещ. Но само когато си искрен, можеш да спечелиш нещо истинско. Без опаковка и твоето име. Зная, че не можеш да напуснеш всички социални рамки. Но можеш да избереш тези, които са важни, и да ги заместиш със се*е си. Плащаме за всичко и валутата е една - нашата същност. Колко често правим компромиси за фалшиви стойности ? И колко от живота ни остава - 10, 20 , 40 години ? Имаше един часовник в мрежата, който изчисляваше точно колко секунди ти остават. Не е приятно да ги гледаш как изтичат... А всички го правим по най-дребнавия начин сред постоянна тревога. Живеем по хороскоп и се вглеждаме в звездите. В моя хороскоп пише, че следващата седмица не ме чака нищо хубаво и да не разчитам на проблясъци. "Чудесно ! "- мисля си. Тъкмо ще мога да оправдая всеки свой провал, а след това ще чакам звездите да са благосклонни и всичко ще се оправи. Най-приятната надежда - че утре ще бъде хубаво и без болка, като отплата. А дотогава чакаш спокойно в своето ежедневие, затваряйки чувствата си в кутия. Ден след ден. И ако мигът случайно дойде, ти си мислиш "Е, аз не съм Пандора !", "Виж какво стана при нея...", " По-добре да запазя тайните си..."

http://biservalov.bl...og-post_25.html

Edited by diva orxideia, 12 April 2008 - 12:15 PM.


#6 Гост:_diva orxideia_*

Гост:_diva orxideia_*
  • Guests

Posted 13 April 2008 - 02:52 PM

Автор: ENIGMA
Бели нарциси
На Пепи


...Някой ме излъга, че мирише на изгреви, а слънцето още спеше...Защо ми беше да се будя?Спомням си-три думи, тишина и две целувки за украса...три думи, тишина и...
Защо ми беше да се будя... щом на лицето ми не диша твоята усмивка...Крадях я, докато вечер ме целуваше...Беше сладка усмивка и устните ти бяха сладки.Вярваш ли, че мога да живея само с тази сладост?Вярваш ли, че мога да имам целия свят, стига да имам теб или още мислиш, че ти си константа, а другите променливи, че животът е твърде релативен, за да съществува понятие като любов?
Колко е снежно-бял светът!Красиво ли е?Въобще има ли накой, който да се усмихва на тази красота, който да вижда съвършенството в танца на снежинките, музиката в полета на птиците, поезията в голите дървета...някой чува ли песента на живота?
Кой ме излъга, че мирише на изгреви?Слънцето спи, спи...Дали не трябва да го събудя, както преди?...Но този път то не е в моето легло, не мога да го целуна и да разроша лъчите му...Няма ли кой да го събуди?
Студено е...Не чувам никаква песен.За пръв път в живота ми е толкова тихо...Дори сърцето си не чувам.Дали не си го взел, докато крадях усмивката ти?Ако е така, не си улучил на добро сърце...Моето е повредено.В завода, където са го правили са забравили да го обвият с ледена покривка и да го полират с недостъпност, за да блести по- силно...Направено е от някакъв крехък материал, които лесно се чупи...Освен това често плаче, а щом те види получава аритмия...Така че ако си го взел, едва ли ще ти послужи.
Тъмно е..Миришело на изгреви!Не виждате ли, че слънцето спи...Защо се събудих...
...чакай, огледалото ми шепне... Оглеждам се..Аз съм различна, цветна...Всички твои цветове са в мен.
Синьото се стича по нощницата ми и се смесва с жълтото по коленете ми...зелени петна...Червеното се е размило по устните ми...Някаква бяла боя влиза в очите ми и става красиво...Ушите ми са оранжеви...сега чувам песента на живота...
Някой събуди слънцето...най-после...Ти си бил!Какво като си далече, нали те има да будиш утрото!
Поглеждам през прозореца...
В снеговете
бели нарциси...
обичам те...

http://enigma.dir.bg...d...=45&dflid=3

******************************************
За дружбата, уважението и желанието

Любовта попитала веднъж Приятелството: “Абе ти за какво си на хората? Каква роля изпълняваш?”.
Приятелството отговорило: “Любов, аз изтривам сълзите, които ти причиняваш...”

Какво всъщност е дружбата? В основата й е симпатията. Усещаме, когато харесваме някого, когато присъствието му ни е приятно. Това чувство образува основата на за всичко останало. Понякога приятелството расте бързо и разбираме, че наистина се чувстваме добре в присъствието на другия... Че сме признавани. Чувстваме, че сме на еднаква вълна, която свързва приятелите един към друг.
Онова, което ни свързва, са общите неща. Не противоположностите, а сходствата се привличат. Истинските приятелства се раждат от общо преживяното. Общи изживявания, общ мироглед, общи чувства...
Днес е трудно да говорим за чувствата си, или да ги споделяме. А мъжете - на тях сякаш им е още по-трудно да признаят, че харесват някого. Какво остава за по-сериозни чувства. Много от нас не желаят да признаят на самите се*е си, че изпитват любов. Забележително, наистина. Някои отношения между хората са много по-силни от други. Усещаме, когато една връзка е повече от приятелска, повече от онези, които срещаме често. Или сме срещали досега.
Това е все едно да се огледате в огледалото. Все едно познавате другия от цяла вечност – вие знаете прекрасно как се чувства във всеки един момент, дори ако се познавате едва от един месец.
Понякога, макар и много рядко, и двамата възприемат това чувство, а още по-рядко говорят за това. Много по-често на нас ни липсва смелостта да се сближим. Изпитваме “неописуем” страх. Или пък причината е една вече изградена мостра за поведение – да пазим дистанция. Или да играем ролята на “Силния”, който няма нужда от друг. Или пък защото ни се струва тъпо да говорим за вътрешните си усещания и чувства.
Ами уважението? То не е ли най-важната част от любовта. Нали страстта не е вечна, след нея остава уважението.

А какво всъщност наричаме уважение? Как да опишем феномените уважение, респект, признание, как да ги разпознаваме?
Винаги съм си мислил за това, колко много хора около мен не са успели да покажат на партньора си в своите любовни връзки най-обикновеното уважение, което показват към непознати.
Не може да говорим за зряла любов, без да има висока степен на уважение и почит. При едни зрели взаимоотношения това уважение и почит ще бъдат взаимни. Уважението всъщност не е чувство или емоция, а отново е начин на възприемане на другия, а също и мироглед. Уважението и почитта на двама души един към друг предпазва достойнството и индивидуалността на всеки от тях в любовта. Ние показваме уважение, когато даваме на другия свободата да израства и узрява. Уважението казва:„Чудесен си и аз ти се възхищавам такъв, какъвто си“. Уважението насърчава този, когото обичаме да бъде се*е си, да израства и да се развива, не за да служи на партньора си, а просто заради самия него.

Ами желанието? Желанието всъщност е страстта. Тя търси тяло за своята безплътност. Тялото е по-предпазливо от желанието, но желанието е по-всеотдайно от тялото. Тялото по природа е свързано с “отвъдност” и я желае - то иска се*е си с друго тяло, за да се види. Тялото ни се отдава на желанието си, но се отдава и когато пожелава пожелаването си от желанието на друго тяло. Любовното желание е несекващо желание, жадно желание заради това друго поглеждане проглеждане към света с другото тяло. Едва ли има нещо по-бързо пробягващо по усета на човешкото тяло от неравната ласка на страстта… Натискът на дланите, грапавото проблясване на целувка, подпухналата мекота на устните … Цялото тяло е “отвъд” желанието, то иска неговото осъществяване.
Да. Истина е, повярвайте - потребностите на душата раждат дружбата, потребностите на ума - уважението, потребностите на тялото - желанието. Трите потребности заедно раждат истинската любов.

http://boyoto.blog.b...st.php?id=44668

***********************************************

ОРХИДЕИ, КАЛИИ ИЛИ КАКТУСИ В ПУСТИНЯТА-ЖИВОТ!

Валентина Трайкова

Целият свят е една огромна пустиня, а всеки човек притежава определено кътче от нея и си мисли, че претежава нещо - нещо красиво, желано, място, на което има много красиви ''цветя''. Но всеки един от нас, все някога, осъзнава, че никога не е имало Орхидеи и Калии, а само кактуси. Кактуси, на които винаги се е опитвал да вкуси уханието, а всъщност се е обождал на бодлите им. Не е усещал, но един ден се е събудил и е почувствал болката, която никога няма да премине, и макар раните да минават, белезите остават завинаги… Тогава човек разбира, че никога не е съществувала "Градината на света". През цялото време се е намирал по средата на "Нищото", което може да се сравни с пустиня.

Един ден, когато отворих очи, аз вече не виждах прекрасните цветя, на тяхно място, може би някой беше поставил кактуси, които сякаш ми казваха: "Ела! Докосни ни!". И все пак, макар красиви, те имат и бодли, които са отровни. Тогава разбрах, че е дошъл и моят ред за "пътешествието" из пустинята.

Едва тогава аз усетих какво е самотата, болката и смъртта. Осъзнах, че съм сама, макар и около мен да има милиони хора, но нали и те също са "пътешественици". Всеки тръгна по своята пътека и никой не се обърна назад, за да види поне има ли някой, който би се нуждаел от помощта му. Забелязах също, че вървяха двама души - при единия, който изглеждаше много мил човек, валеше лек дъждец и пясъкът, по който стъпваше, не беше толкова горещ, докато при другия вилнееше пясъчна буря и той почти щеше да припадне от убийствената жега. След като разговарях с тях, аз разбрах, че първият човечец е бил честен, държал е на приятелите си, докато другият е бил предател, лицемер и егоист. Тогава осъзнах какво точно представлява пустинята и с каква цел сме се озовали там.

На това място хората получаваха "тройно това, което се давали" преди. Тук може би трябва да изживеем всичко, което сме сторили на околните преди. Но трябва да се усетят и уединението, и самотата, която граничи със смъртта. Пустинята се оказа едно изпитание и усъвършенстване за духа на посетителите си.

Вървях аз сама и усещах само парещото слънце, което сякаш искаше да ме заслепи с красотата си, да ме изгори с лъчите си, които освен че усещах да оставят своите белези по тялото ми, достигаха чак до сърцето ми и искаха да го изпепелят. Това горещо огнено кълбо олицетворяваше болката и страданието, което бях причинила на околните, и едва сега осъзнах какво съм сторила… Не мислех, че може да има такава болка на света. Вървях така известно време. Не мога да ви кажа колко… Но както и да е! Изведнъж започна да става тъмно, а с мрака долетя и студът. Беше вледеняващо. Тръпки преминаваха през тялото ми и се забиваха като остриета във вече изгореното сърце. Това беше моята собствена студенина спрямо хората, сякаш някакво огледало я пречупваше и тя отново се връщаше в мен, и едва тогава осъзнах болката, която съм им причинявала. Реших, че повече не мога да вървя, макар и да осъзнавах, че ако спра, ще замръзна от студ. Но не издържах на насладата да си почина - поне за миг. Но когато седнах, съжалих, че сам го сторила. Пясъкът се заби в тялото ми като хиляди парченца миниатюрни стъкълца, това бяха обидите, които съм отпаравяла лично към близките ми. Казах си: "Е, това вече трябва да е всичко. Не може да продължи вечно!". Станах и продължих безцелната си "разходка". Вървях и вървях, и си помислих, че поне не ме сполетя пясъчната буря… Докато изрекох това, около мен се изви страшна буря, но аз продължих с оптимизъм. Все пак след малко всичко трябва да свърши. Няма да има повече болка. И изведнъж пясъчните песъчинки се превърнаха в стрели, но за мое щастие те минаваха покрай мен, без дори да ме докосват. Отнякъде изникна една стрела, която ме улучи точно в сърцето. Тогава аз разбрах от чий лък беше изпратена тя. Разбрах какво е да разбият мечтите ти. След това ходих като болна, без да ме интересува какво следва… Примирих се с всичко. Но все пак и безпощадната жажда не ме отмина. И нея ли трябваше да срещна!? Гърлото ми беше пресъхнало и сякаш имах някаква заседнала буца. Не можех да кажа нищо. Едва тогава осъзнах, какво е да искаш да споделиш с някого, а да няма кой да те изслуша.

След всичко това, след всичките изпитания, аз съзрях в далечината прохладна гора и всичките близки хора. Реших - това е моят шанс да поправя грешките си. Да им се извиня, да променя отношението си спрямо тях, да покажа и докажа обичта си. Но колкото повече се приближавах, толкова повече се отдалечаваха. Исках! Толкова много исках, но за съжаление нямах тази възможност. В следващия миг всичко изчезна, останах сама само с "билета" за пустинята в ръка. Тогава разбрах. Разбрах, че това е било мираж. Просто един оазис в пустинята и както се беше появил, така и изчезна. Разбрах, че така съм изгубила мечтите си и поради това съм започнала да се страхувам от самата се*е си. Усещах празнотата някъде вътре в мен и осъзнавах, че се нуждая от малко самота. Започнах да си мисля: Не е ли по-добре да умра тук, отколкото да чувствам горчивата самота и може би вече желаната болка. Но си помислих също - не сме ли ние скорпиони, не трябва ли да се възползваме от пустинята. Та нали скорпионите умират сами!

В следващия миг се събудих. Каква ирония на съдбата. Всичко е било сън… само сън.

http://liternet.bg/p...va/pustinia.htm

#7 Гост:_diva orxideia_*

Гост:_diva orxideia_*
  • Guests

Posted 13 April 2008 - 03:50 PM

Говорим, но ти слушаш ли ме?А-то и Бе-то на комуникацията са, че за да има ефект посланието в една комуникация, то тя трябва да бъде двупосочна. Или казано с други думи, това, което казваш, трябва да бъде чуто и разбрано от насрещната страна и тя на свой ред да реагира вербално или визуално, а пък първата страна на свой ред да реагира на реакцията на втората.

Разни хора, разни начини. Във всеки случай никой не ни учи нито да водим разговор, нито да спорим, нито да доказваме позицията си аргументирано. То всъщност само се учим да говорим, но никой не те учи да слушаш какво ти казват. А всъщност най-важното е да се научиш да мислиш.

В един спор или разговор страните са като сблъскали се вселени, всяка със своя орбита от мнения и позиции. Ако търсят обща позиция, то всяка от страните излага своето мнение и изслушва мнението на другата страна. За постигане на обща позиция, всяка от страните трябва да приеме част от позициите на другата страна и да се откаже от част от своите. Ако това е невъзможно, то обща позиция няма как да има. Двете страни започват да приличат на счупени грамофони, всеки от който повтаря един и същ рефрен. А аз не бих искала да споря с грамофон.

Когато приемеш, че единствено твоето мнение е меродавно, просто махни с ръка и продължи напред. Има случаи, когато да убедиш другата страна в своето мнение е абсолютно невъзможно и безпредметно. Не изпадай в зловещата грешка вместо аргументи в разговора, от ръкава да вадиш лични нападки и обиди. Да, по-изобретателният винаги ще успее да измисли повече нападки, но дали по този начин побеждава, е друг въпрос. Ако и втората страна отговори по същия начин, то тогава и двете страни падат на нивото на хлапетата в детската градина, за които по-важното е кой ще каже последната реплика, но не и каква е тази реплика.

Все пак, ако в резултат на комуникацията се постигне едно непрекъснато перпетум мобиле от насрещни реакции, това означава, че комуникацията е успешна и за двете страни.

Това обаче е толкова трудно постижимо, колкото и направата на перпетум мобиле. Защото людете имаме отвратителната способност да говорим без да чуваме човека насреща, да го чуваме, но да не го слушаме, да го слушаме, но да не го разбираме... опиянени от звука на собствения си глас или егоцентрично затворени в собственото си мнение.

Слушайте. Може пък да научите нещо.

http://lemonpie.blog...st.php?id=97622

************************************

PS:благодаря :)
по подходящо би било, темата да се казва - мисли за нещата от живота /поне това ми дойде сега/ или нещо подобно /нямам претенции/

#8 Гост:_diva orxideia_*

Гост:_diva orxideia_*
  • Guests

Posted 13 April 2008 - 09:31 PM

Усмихнати кафяви очи 2...


От половин час музиката допълнително изостряше болката в слепоочието и ме караше да седя в рейса притворил очи. Принудих се да сляза една спирка по-рано и да повървя пеша и потънах в тишина.
Останал сам, крачех и се чудех какво да и кажа? Как ще я посрещна. Дали ще иска да ме види и да поговорим. Влакът пристигаше по разписание, а този факт с нищо не ми помагаше да реша как ще постъпя.
Неделя рано сутринта, гарата беше потънала в тъмнина. Първите влакове се промъкваха в нея, като закъснели сенки под изгряващото слънце.
Отпивах от горчивото кафе в опит да прогоня болката от нерадостните мисли, обезпокояващи ме в борбата цяла нощ със съня. Накрая, след няколкочасови опита да заспя, станах и се приготвих да я посрещна.
Нямахме уговорка, но нещо като че ли ме караше да тръгна. Последният път ми каза, че не желае да ме вижда и като че ли това подтикна любопитството ми.
До сега никога не се бяхме виждали. Познавахме се от толкова много време и в разговори бяхме открили всички съкровени кътчета в душите си. Бяхме позволили един на друг свободно да проникнем вътре и да се опознаем със всичките си тайни, трепети и мечти.
Много пъти я бях разочаровал, огорчавал и пълнил очите и с тъга. Нямаше човек като мен, който толкова много да я е наранявал. Мразех се заради тази моя слабост и като че ли всеки път, когато се завръщах при нея, я Обичах все повече и повече.
За мен всеки път беше като магия. Всяко едно докосване с нея ме принуждаваше да ставам все по-добър и да виждам грешките си. Чувствата ми започнаха да търсят думи в опит да ги изразявам.
Моментите, в които споделях мислите си, очите ми се пълнеха със сълзи. Душата ми се свиваше и всичко в мен пълзеше бавно стиснало гърлото ми и караше гласа ми да трепти.
Най-учудващото беше, че тя ми прощаваше всичко, независимо от държанието ми и начина ми на отношение, до... до последния път. Накрая може би, когато успях да я загубя, разбрах и открих истината за мен. Разбрах, че тя ще е най-Хубавото нещо в моя Живот, което можеше да ми се случи.

Болката обви цялата ми душа. Червеното вино и многото празни чаши ми помагаха загледан през прозореца да и позволя да я усещам в самотата си със стичащите се сълзи по лицето ми. Не правех опит да ги спирам. Просто усещах как с топлина пълзят и леко гъделичкат изпръхналите ми бузи. Всяка следваща беше по-голяма и стигаше все по-надолу. Стисках зъби и преглъщах огорчението, което изпитвах към се*е си.
Тогава реших, да я видя. Без да и споменавам или разкривам намеренията, започнах да броя дните до нейното пристигане.
Настроението започна да ми се променя. Усмивката ми не слизаше от лицето. Шеговитият ми нрав се завърна и бях решен на всичко да си върна Жената, която толкова много ме прави Щастлив и я Обичам.
С дясната си ръка стисках избран от предната вечер красив букет с рози. Държах го внимателно и с бавна крачка се отправих към перона на пристигащия влак.
Със всяка стъпка ставах все по-убедителен. Съмненията ми изчезваха. Желанието ми нарастваше. Отворил широко очите си, с усмивка се разминавах със сънени хора. Чувствата ми бликаха и ги раздавах, като сутрешно слънце топлите си лъчи в студената утрин.
Пред очите ми минаваха спомени как я докосвах с устни всяка вечер. Галех косата й. Прокарвах пръсти през нея. Усещах аромата й от толкова далеч и се отдавах на усещането, което ме изпълваше.
Преплитахме заедно пръсти, доближавахме тела и топлината пълзеше през нас, търсейки кътчета, по които да минават вълни от страсти. Докосвах я с нежност по всяка извивка и се наслаждавах на удоволствието, което ни обвиваше.
Затворил очи, от разстояние потънал в мислите си и споделях как я докосвам. Научих се как да се допират пръстите ми по гладката й кожа. Да обгръщат гърдите й. Да усещам вкуса им. Зърната да преминават през устните ми и да чувам стона й.
Научих се да я усещам, легнала до мен, да си приказваме тихо и да мечтаем за бели плажове. Вълните да ни докосват по краката и пълзейки под нас да ни заливат на плажната ивица.
Научих се с пръски от морска пяна да й целувам сладките устни. Да докосвам влажната и коса, обляна в русите кичури от топлите лъчи на Слънцето. Да откривам всяко петънце от Кафявите и очи, обагрило ирисите и с усмивки.
Там и раздавах нежността си, обгърнал я с трепет, я желаех със всяка вълна проникваща в нас. Опитвах я с наслада и всеки път беше едно ново начало.
Всяка секунда спирахме времето и се наслаждавахме заедно на часове, изпълнени с количества от нашите желания. Примесвахме ги с нашите мисли и с щастие дрогирахме сетивата си.
Танцът от нашите докосвания, граничещ с милувки от безумие, ни обгръщаше и продължавахме, без да се замисляме, отдадени единствено и само на това, че изпитвахме Обич един за друг.
Всеки път стигах все по-далеч в нея и красотата й ме караше да прониквам изгубено и да се губя в Прелестите й. Докосвах я с чувства и открадвах малки парченца Любов само за се*е си.
На сутринта Изплашен си тръгвах виновно. Знаех, че ще я нараня и въпреки всичко продължавах да го правя, а вината ми ставаше все по-голяма.
Очаквах един ден да и се реванширам подобаващо, засипвайки я с Любовта си, но с течение на времето страстите й охлаждаха.
Точно тогава болката се появяваше и ме преследваше. Разминавах се със впити погледи във всички очи, в търсене на себеподобни. Опитвах се да открия се*е си в другите и всеки път се убеждавах, че тя за мен е незабравимата и Единствена Жена.
В такива моменти исках да прелетя разстоянието помежду ни и да я прегърна с думите:
- Здравей, Обич Моя!!! Знаеш ли колко съм Щастлив със теб...

... Думите всеки път отекваха в мен и потъвах в очакване на нещо да се случи. Исках да мога да променя миналото и да я бях срещнал във времето, когато можех с нещо да променя настоящето.
Приближих перона и започнах да се изкачвам по стълбите. Нахлузих качулката на суитчера и скривайки голата си глава в опит да спра болката, продължавах в терзание да се измъчвам в мислите си.
Всяко стъпало ме приближаваше към срещата. Вълнението ми нарастваше неимоверно и в опит да го възпра, за малко да изпусна букета. Бях събрал последните си пари, за да го купя, но затова пък беше прекрасен. Можех само толкова да си позволя, а всъщност исках да и подаря целия свят.
Какво ли е да обичаш някого и да се раздаваш до край за него. Дали това правех в момента или просто желанието ми беше повече да я видя за първи път. Да я прегърна и целуна така, както сме си мечтали. Не знаех отговора на тези въпроси. Във Страх прекрачих и стъпих на перона.
Сутрешното слънце блесна в очите ми ниско и си сложих слънчевите очила. Оставаха две минути по разписание на влака да пристигне и се приближих до една колона и се облегнах.
В далечината видях влака. Сърцето ми започна диво да препуска. Тялото ми изтръпна. Надигаше се вълна от хормони, превръщащи се в паника и адреналин. Тази жена винаги ме караше да се чувствам така, а сега щях да я видя на живо.
Представите ми за чувствата, които си мислех, че ще изпитам, не се доближаваха по нищо на това, което се случваше в момента с мен. Преглъщах често. Мислите ми се въртяха в образи на Красивите и Кафяви очи.
Припомнях си колко пъти бях потъвал в тях и мечтаех да ги видя. Сега щях да го направя, без да знам какво ще се случи. Щях да я изненадам.
Влакът спря и писък от спирачката прониза мислите ми. Адреналинът беше притъпил болката ми и с поглед се отправих в търсене на отварящите се врати за познатото й лице.
Махнах слънчевите си очила. Отместих качулката назад и повдигнал брадичката си, лицето ми сияеше с усмивка. Слънцето блестеше по бузите ми, без да усещам, сълзите ми се стичаха във вадичка и ме издаваха...
... колко много я Обичам!!!
Изпълнен с копнеж по нея точно в този момент, със Щастие я търсех да я посрещна.

На една от вратите се показа жена със сънено лице и с най-Красивите Усмихнати кафяви очи. Познах я и тръгнах със Страх, свил стомаха ми и с огромна Надежда да я прегърна за Първи Път...


http://blueneo.blogs.../2007/10/2.html

************************************************************

Често ми се случваше неконтролируема мъка да залива съзнанието ми и да се опитвам да я преглъщам с алкохол. Търсех бягство прегърнал самотата в компанията на изгарящо питие по тъмни барове в оскъдни осветления. Като, че ли в негласна уговорка всички бяха с приглушена светлина скриваща лицата ни.
Обичам тъмнината и съм свикнал бързо да се ориентирам и откривам празни столове, чакащи да се настаниш в мълчание. Имах няколко любими заведения и често ги навестявах в полунощ. Обикновено се настанявах в края на бара и опирах гръб на сената. Мразя да не знам какво става зад мен. Изпитвам усещане за нещо лошо, че ще се случи и се стремя да се подсигуря.
Онази вечер имах такова усещане. Напрежението в пръстите ми нарастваше със всяка минута. Трудно успявах да държа чашата, без да трепери, докато я поднасях жадно за да замъгли съзнанието ми. Един спомен от детството ми често се появяваше и очите ми се пълнеха в сълзи...

...неделен късен следобед, бях се надигнал на перваза на мръсния прозорец опитвайки са да видя по пътеката към главния вход на сиропиталището, кога ще се завърнат останалите.
В петък идваха непознати мъже и жени и взимаха по някой от нас. Мен ме бяха взели веднъж с едно момиченце преди месец и то защото, аз имах рожден ден. Първият ми рожден ден, който празнувах и ми казаха, че ставам на 7 годинки. Върнаха ме сам, стиснал единствената и последна играчка, която щях да имам някога. Не успях да и се порадвам и час преди да ми я отнемат и счупят.
Чух зад се*е си плача на едно рижаво момиченце, което току що се беше завърнало с една обикновена кукла, която с такава любов стискаше и се бореше с две по големи момчета да не и я отнемат. Яростта ме изпълни и с рев се нахвърлих върху тях и заради собствената загуба, която още не бях преглътнал. Сам и окървавен се изправих контролирайки за първи път яростта си и успях да върна почти невредима куклата. Наказанието ми беше да ме прехвърлят в интернат, бях навършил нужните години...

Тъкмо бях преполовил поредната си чаша с водка, когато в бара влязоха трима пияни мъже скандирайки неприлични изрази. Тялото ми се стегна като въже, напрежението в мен се изостри, стомаха ми се сви и тръгна една вълна да пълзи нагоре към дробовете ми в спазми стискащи гърлото и едвам преглъщах. Очите ми се отвориха, устата ми се изкриви и като, че ли очаквах конфронтацията. Подминаха ме без да ме забележат. Макар, че съм достатъчно едър за да мога да се справя и с тримата.
На първата маса зад гърба ми седеше един прегърбен старец, който винаги виждах сам с чаша червено вино. Избутаха го грубо от стола и с викове се нахвърлиха без да им е дал причина за това.
Бързо се предвижих от дясната страна на най-едрия и с един удар използвайки движението на тялото си, му счупих предните зъби и го подхвърлих във въздуха, падайки в несвяст по гръб на пода. Втория се оказа много бърз, но недостатъчно и с лакът го ударих през лицето принуждавайки го да седне на замята. Третия му показах вратата и подхванал приятеля си с окървавен и счупен нос излязоха бързо без да издадат и звук в надвисналата тежка тишина.
Наведох се да проверя лежащия дали има пулс. Раздрусах го и го повдигнах леко и не много внимателно с груба сила го изправих и го засилих през вратата към мръсния тротоар. Спокоен се завъртях преди да го видя как пада, но чух глухия удар на тялото. Ръцете ми бяха окървавени и леко ги изтрих в дънките докато сядах потънал в тишината със следващата си студена водка, вливаща се пресъхналото ми горещо гърло...

...на 14, бях едър за възрастта си. Извоювах си прозвището Единака и никой не смееше да ме закача. Тогава преместиха в интерната едно слабо и леко свито момиче. Влюбих се в очите и лицето й. Не знаех, че може да съществува такава Красота. Беше грациозна с издължени ръце и плаха усмивка. Бързо привлече погледите на всички с тялото си. Беше започнало да я превръща в жена. Знаех какво ще стане първата вечер с нея, а не исках да наранят.
Хладнокръвно контролирайки тяло и ум, запазил самообладанието си яростта ми помогна да пратя в Стационара четирима мераклии. Наказаха ме един месец в Карцера, но нея никой не я докосна...

Допих си кротко още две чаши с водка и успокоен без да ми треперят пръстите по които още имаше тук там засъхнала кръв, станах и си тръгнах от бара. Кимнах на няколко човека и усетих в погледите им одобрение за случилото се. Бармана се усмихна за първи път от както го познавам и излязох на празната и тиха улица.
Вървях няколко пресечи в студа леко щипещ лицето ми. Усещах парещия вкус на водка изгарящ ме отвътре. Вятъра пронизваше тъжните ми очи в които се събираха сълзите ми...

...на 21, Я срещнах. Не се беше променила. Изглеждаше Прелестна с издължени черти и беше много Мила с мен. Не я бях виждал от вечерта в която ме вкараха в карцера. Една седмица по късно я бяха преместили в друг интернат. За всичките тези години не ме беше забравила, както и аз нея. Живота ни беше тръгнал в различни посоки. Тя се беше превърнала във скъпо платено момиче на повикване, а аз бях никой...

Вървях по улицата безцелно свил брадичка си надолу опитвайки да скрия сълзите стичащи се по бузите ми. Не знаех на къде точно съм се запътил. Винаги очаквайки, че нещо ще се случи продължавах.
На следващата пряка завих да се прибера и пред мен на тротоара лежеше окървавена жена с изпокъсани дрехи. Наведох се да проверя внимателно имаше ли пулс. Едвам го напипах. Беше бавен, но равномерен. Изчаках десет секунди и го отброих. Спокоен проверих внимателно дали няма счупвания и я повдигнах. Изглеждаше много лека. Главата и клюмна назад и косата й откри бялото и лице цялото в синини...

...на 28, за първи път ми си обади за помощ. Когато отвори вратата цялото и лице беше в синини и жълти отоци, лявото и око почти беше затворено. Яростта ми за първи път от както бях хлапе не ми се подчини. Исках да пребия с голи ръце човека виновен за това и състояние. Останах цяла седмица с нея, пазех я и се грижих с много внимание. След това си тръгнах и намерих човека който и беше причинил това...

Понесъл момичето на ръце се отправих към близката болница. В момента в който влязох през вратата две дежурните сестри и един лекар я поеха и вкараха в спешното. Реших да остана и да разбера състоянието и. След пет минути двама полицай се показаха от към летящата врата и втренчено се приближаваха към мен. В отражението на едно стъкло видях окървавените си дрехи. Ръцете ми все още бяха с полепнала кръв и разбрах защо бяха тук.
Повдигнах бавно ръце и се завъртях към стената. Подпрях се разкрачвайки се краката. Знаех процедурата и не обелих нито дума до като не ме заключиха в килията. Седнах на тясното легло и отпуснах изморено тялото си....

...на 35, я помолих да се омъжи за мен. Исках да имаме дете. Да живеем някъде щастливо на тихо място и да се наслаждаваме на живота.
След една година ни се роди момиченце. Имаше Синдрома на Даун. С множество увреждания и след три месеца почина.
Няколко месеца по късно от мъка тя се самоуби. Преживях всичко сам опитвайки се да се погубя с алкохол. Предизвиквах побои. Безмилостно отмъщавах с Яростта си. Загубих контрол над нея и бях подвластен на настроенията си. Често обвинявах се*е си и удрях всичко което ми попадне.
Една година по късно ме е блъснала кола. Кръвната проба доказвала значително количество алкохол. След Шест месеца в кома се събудих обезверен и Сърдит на света...

Бях затворил очи и се опитвах да изчистя съзнанието си от всички мисли. Килията беше студена, а тялото ми настръхнало. Три дни прекарах в размишления и търсех се*е си. Нещо което не бях правил от много отдавна.
Следобеда ме освободиха. Младата жена била достатъчно добре за да разкаже случилото се и снеха всички обвинения от мен.
Не отидох да я видя в болницата. В първия цветарски магазин и изпратих цветя. Без картичка. Без да знае от кого са.
Прибрах се и се опитах да забравя случилото се.

След няколко месеца, една сутрин се събудих на 42. Излязох на терасата и направих 12 поздрава към Слънцето. Тялото ми започна да гори и след 30 минути бях плувнал в пот изкарвайки всички токсини от предната вечер, които бях приел с алкохола. Оставих душа да отмие болката от мен и ледената вода да прочисти съзнанието ми.
Същата вечер забравил тревогите си седнал зад бара бях поръчал няколко питиета на всички, без да давам обяснения защо. Понякога и мен ме черпеха и не питах за причината. Предполагах, че има и други хора като мен, които споделяха самотата си по този начин.
Опрял гръб на стената разклащайки чашата се наслаждавах на вкуса на изгарящото ледено питие. Поглъщах и се опитвах да преглътна с нея поредната вечер.
На празния стол до мен се настани млада жена. Косите и падаха отстрани на лицето и не можех да го видя. Тялото излъчваше непоколебимост и се зачудих какво прави толкова късно в бара сама.
Не бях разговарял с някого от много време. Нямах и повод и желание да го направя. Живеех ден за ден и така ми харесваше. Гласът й ме стресна. Беше мил и нежен. Топлината му като, че ли ме загря и навя спомени. Повдигнах очите си и видях Красивото и лице. Имаше нещо познато в него докато съзнанието ми чуваше думите й...
-Благодаря ти за цветята, които ми прати...
-Кои цветя !?!?!- едвам промълвих в първия момент не познах гласа си в учудване...
-Честит Рожден Ден!
Не знаех какво става. Не знаех какво да направя. Бях отвикнал да общувам. Седях и се опитвах да се сетя коя е тази млада жена.
-Благодаря ти!!! Какво искаш да пиеш !?!?!
-Студено бяло вино...
Споменът ме връхлетя. Изпокъсаната рокля. Окървавеното лице синините по него...
-Това си ти...
Неволно бях свил юмруци, тялото ми се беше изправило. Стомаха ми се беше свил и нещо ме стискаше обезпокоително, бавно и мъчително. Очаквах напрежението ми да се възбуди в адреналин. Без причина. Усещане...
Тя се обърна и бавно ме докосна с топлата си ръка. По тялото ми се разля вълна от успокоение. Почувствах се приятно.
Очите й, бяха невероятно дълбоки и наситени. В тъмнината успях да видя всяка окраска от ирисите.
Кожата и изглеждаше прозрачно бяла и нежна, приканваща те да я докоснеш и погалиш.
Косата и падаше на едри масури, които подскачаха при всяко завъртане на главата. Очакващи да доближиш лицето си в тях и да поемеш с пълни гърди вдишвайки благоуханните и аромати.
Устните бяха толкова предизвикателни, чакащи да се впиеш в тях. Да им усетиш вкуса и да потънеш в наслада по тях.
Бавно отпивайки от бялото вино и неволното облизване накараха нещо в тялото ми де се раздвижи. Замислих се от кога не съм изпитвал вълнение по жена. Не се спомнях от кога не сам се заглеждал по този начин.
Желанието ми да я докосна нарасна. Ръката и все още беше върху моята. Говореше бавно с прелестната си усмивка. Очите и издаваха увереност, че знае какво точно прави и мисли.
Изпитвах вълнение и със всяка секунда то нарастваше. Гърдите и се повдигаха и ме предизвикваха бавно в магия, унасящо и приспивно към тях.
Тесните дънки подчертаващи дългите и бедра ме привличаха да ги погаля и да прокарам бавно ръката си. Да усетя еластичността на мускулите. Да ги разтворя още там и де я придърпам към се*е си.
За втори път в живота ми нещо в мен се преобърна. Случваше се пак и това чувство ме изпълни от вътре като топъл лъч пробил през мъглата.
Затворих очите си с надежда и вътре в мен видях как желая да я повдигна и да я отведа някъде. Да я понеса на ръце обвила талията ми с краката си и прегърнала ме зад врата.
Исках да и разпилея косата. Да докосна с ръцете си всяка извивка по тялото и от брадичката до коленете. Да погаля надигащите се гърди и стегнатия и корем хлътнал навътре.
Виждах я да извива гръб и да повдига коленете си стиснала отстрани чаршафите да ги дърпа с всичка сила сграбчила ги в ноктите си.
Пожелах да я докосна по гладката кожа. Обхващайки гърдите с шепите си. Да докосна свитите ореоли и твърдите зърна. С дъха си да следвам пръстите ми докосващи се по кожата в пътечка подминаващи талията към венериния хълм.
Да опитам вкуса на бедрата от вътрешната им страна качвайки се към слабините. Да усетя как две ръце ме придърпват за косата към нея. Бедрата и да ме стиснат и бавно да повдигне таза си пред лицето ми .
Исках да я изпия докато тялото и потрепери във вълни пълзящи по нея от всички неврони изпращащи сигнали към стомаха, образуващ топлина която слиза към слабините й.
Видях се да я прегръщам унесен в тишината слушайки как тялото и се успокоява и ритъма на сърцето и се нормализира.
Тръпка премина достатъчна да разбуди всяко заспало кътче в душата ми. Всичко в мен крещеше и я желаеше в този миг. Яростта ми граничеща с лудост напоследък се смени с Нежност, която никога не бях показвал. Обичта, която някога бях притежавал и не успях да даря докрай, напираше да излезе от мен. Тази жена така непозната отключи с едно докосване всичко таено толкова дълго в мен. Вълна на еуфория заля цялото ми тяло и усещах как усмивката ми се прокрадва към лицето. Отворих очи.
Исках я... нещо, което бях забравил как става. Нещо, което смятах за безвъзвратно загубено...

-Искаш ли !?!?
За втори път ме докосна по ръката и нова вълна в мен се спусна към стомаха. Върнах се обратно в разговора и осъзнах всяка една дума, която ми беше казала.

На всеки седем години ми се случваше нещо. Не го очаквах, но го пожелах. Изпих остатъка от чашата си жадно. Изправих се до нея и бях готов да я последвам, изпълнен с оптимизъм за първи път в остатъка от живота ми.

http://blueneo.blogs.../2007/09/7.html

Edited by diva orxideia, 13 April 2008 - 09:32 PM.


#9 Гост:_diva orxideia_*

Гост:_diva orxideia_*
  • Guests

Posted 14 April 2008 - 12:57 AM

Автор: ENIGMA
Бели нарциси
На Пепи

http://enigma.dir.bg...d...=45&dflid=3


понеже често ме питат дали е мое - не :) но всеки път го чета с удоволствие и затова е в профила ми

Edited by diva orxideia, 14 April 2008 - 12:58 AM.


#10 Гост:_diva orxideia_*

Гост:_diva orxideia_*
  • Guests

Posted 14 April 2008 - 11:52 AM

Любовна тактика

Попаднах на книга с горното заглавие в една книжарница. Взех да я поразгледам, защото според мен там където има стратегии и тактики едва ли става дума за любов, а по-скоро за удовлетворяване на егото. Или казано другояче за бройкаджийство, подклаждащо чувството за изключителност и неустоимост.

Привърженичка съм на идеята за любовта от “пръв поглед”. Ако при този поглед любовта е взаимна, няма нужда от подобни наръчници. Но както обикновено се случва единият “пропада” при първия поглед, а пък другият не забелязва това или просто нехае, защото често е виждал подобни “пропадания”. И тогава на помощ на първия идва подобна книга “на въоръжение”, за да му помогне да постигне това, което първият му поглед явно е бил безсилен да направи.

Книгата ме заинтригува, защото по-скоро касае тактики за повишаване нивото на самооценка на индивида, като по този начин го превръща в желан обект и би могъл да се пребори за чувствата на другия. Всъщност това си е приложна психология с конкретно определена цел – да привлече любимия човек. И затова ми дойде наум накратко да перифразирам част от постулатите в книгата, понеже тази тема доста вълнува аудиторията. Който желае естествено може да прочете оригинала– само 170 страници.

Основната стратегия е изградена върху разбирането, че романтичната любов включва: 1.Приятелство; 2.Уважение и 3.Страст. Любовта угасва, ако дори само един от компонентите липсва. Най-сигурният начин да спечелите този, когото харесвате е да знаете как да пробудите у него тези чувства.

И едно от най-важните неща – спечелването на голямата любов не означава да седите и да чакате принца или принцесата да се появят като с магическа пръчица. Трябва сами да откриете желания човек сред морето от хора, а след това да спечелите любовта му спазвайки познатите принципи на романтичното човешко поведение. Някои от тях са следните:

* Хората подсъзнателно стават зависими от тези, които удовлетворяват техните емоционални потребности – това означава да спечелите доверието на любимия човек и да отговорите на естествената потребност от приятелство. Ако сте чели “Малкият принц” на Сент-Егзюпери, знаете колко важно е постоянно да засвидетелствате внимание на този, когото искате да спечелите. Ако успеете да накарате другия да приеме присъствието в личния му живот, в един момент когато не се появите, той ще усети липсата ви. Напредвайте бавно и упорито и се превърнете в навик. Ако редовно си говорите по телефона, прекарвате част от времето си заедно, любимият подсъзнателно ще свикне да приема проявите на внимание от ваша страна. Ще му стане навик да се чувства добре с вас и с нетърпение ще чака всяка следваща среща.

* Хората се чувстват привлечени от онези, които демонстрират в известна степен отчуждение и самоуверена независимост. Уважението към някого е породено най-вече от неговата независимост и самостоятелност. Именно това ни привлича към такъв човек. И обратното. Колкото по-зависим става някой от нас, толкова повече ни отблъсква. За да спечелите обичта и близостта на някого, първо се научете да бъдете щастлив без неговата обич и привързаност – поне до известна степен. Рядко щастливите отношения са резултат от свързването на две нещастни души. Щастливите връзки се създават от съюза между два щастливи индивида. Това означава, че ще имате по-големи шансове да изживеете любовта, ако следвате собствената си съдба и се опитате сам да откриете щастието. Любовта няма да закъснее. Тя е като сянка – все ви се изплъзва, ако я преследвате, но откажете ли се и тръгнете в друга посока, винаги ви следва.

В една популярна песен се пее: “Защо разби сърцето ми, след като бях точно такава, каквато искаше?” Отговорът на подобен въпрос би бил: защото никой не изпитва романтични чувства към някого, когото не уважава, а не може да уважава някой, който е готов да жертва своята индивидуалност, за да му угоди.

* Хората горещо желаят онова, което не могат да притежават. Върховен израз на романтичната любов е страстта. За да се насладим истински на нещо трябва страстно да го желаем. А не можем да продължаваме да желаем нещо, когато смятаме, че ни е в “кърпа вързано”. Тайната на страстта може да се изрази и по следния начин

НАДЕЖДА + СЪМНЕНИЕ = СТРАСТ

Скуката действа деградиращо на хората и те спонтанно се устремяват към първия, който би направил живота им по-интересен. Може би в това се състои успехът и на лошите момчета. Затова би трябвало хората да се научат да бъдат непредвидими от време на време, за да поддържат интереса на околните. Умението да държите любимия нащрек е едно от най-силните ви оръжия,

В случая има едно основно правило – Колкото по-несигурен е другият относно етапа, на който се намират отношенията ви, толкова по- чувствителен е към романтичните аванси и по-силно ви желае.

Хората никога не ценят любовта, ако веднъж са я приели за даденост. Те с отнасят с неуважение към всичко, което смятат за сигурно и се стремят към онова, което не могат да имат. Но когато усетят, че са на път да загубят онова, което притежават, трескаво се мъчат да го запазят. Несигурността е първоизточник на страстта. Съмнението е искрата за запалване на романтична страст, за да започне вашият любим да се пита дали наистина ви притежава. Отдръпнете се за кратко, предизвикайте съперничество, давайки му повод за ревност – уловка стара като света, но винаги действа или си позволете да откажете среща. Но същевременно поддържайте интереса и надеждите на вашия партньор - ако не му дадете искрица надежда, че ще отвърнете на любовта му, възможно е да загуби интерес към вас.

Или казано накратко стратегията в случая се основава на философията: “Любовта ражда любов.” Тайната е да съумеете да дадете израз на любовта си, ако засвидетелствате готовността си да обикнете безрезервно някого, това е гаранция, че и той ще ви обикне. Както е казал Ралф Уолдо Емерсон: “Обичай и ще бъдеш обичан.”

http://laura.blog.bg...t.php?id=169607
************************************************************

Искам те мъжествен, уверен и говорещ романтично, колко си над**вен

Кои са нещата, които възбуждат една жена и наклоняват везните при избора и на партньор за една нощ или за един живот?
Отговорът е, че нямам никаква представа. Има много неща, които не знам и тепърва ще уча за жените, мъжете, общуването и търсенето, но се замислих за нещо – имам ли тип мъж, по който си падам? След няколко часови разговори снощи за секса и взаимоотношенията между двата пола, които вечно се борят за доминиране, ретроспективно прегледах увлеченията, които съм имала. Опитах се да систематизирам информацията и да оценя качествата и достойнствата, които са притежавали мъжете в живота ми. Опитах се да установя и недостатъците им и да разбера по какъв тип момчета си падам – по добрите или по лошите и се оплетох – имах и от двата типа в личната си биография.
Снощи си говорихме и за това какъв мъж си търся или по-точно дали това, което търся ми и трябва и установин – не искам сериозен мъж, с който да си говоря само за политика, изкуство, бизнес и да обсъждаме планове за съвместното ни бъдеще. Всъщност, такива мъже ме плашат, защото не мога да позволя на дивото в мен да бъде опитомено – все още не.
Искам мъж, с който да си говорим за сериозни неща, но и такъв с който мога да вървя по улиците и да пея и той да се забавлява, а не да се срамува от това. Искам да мога да говоря глупости и да се бием със снежни топки. Искам да се счупваме от бой с възглавници и да си правим пижамени литературни дни. Искам да спорим и да се караме и след това да правим бурен секс. Искам да ме провокира и да ме кара да минавам на следващите нива. Искам да го провокирам и да го правим заедно. Всъщност искам по малко от всичко.
Продължавайки с практико-аналитичната част, установих, че мъжете в живота ми се различават доста като визия и вкусове. Различават се и като професионална реализация, като местоживеене, произход, манталитет и начин на мислене. Различават се и в сексуално отношение.
И все пак, кое е нещото, което ги свързва, освен че са били с мен и че по някакъв начин съм се почувствала привлечена от тях?
Днес доста дълго разбърквах кафето си и гоних малките балончета които се образуваха от нервното въртене на лъжицата и съприкосновението и с плътната тъмна течност... и разбрах какво е общото и по какви мъже си падам.
Нещата, които ме привличат във всеки мъж са:

Увереност - обожавам уверените мъже. Не харесвам арогантността или горделивостта, а именно увереността на един мъж. Онази увереност, която излъчва така както всяка една жена излъчва аромата на собствения си парфюм или сексуалност. Увереността, че може да се справи с всичко – със страховете си, с препятствията, с промените – с всичко. Увереността, че ако бъде романтичен или слаб, няма да е по-малко мъжествен. Онази увереност, която ми казва, че ако се доверя на този мъж съм в сигурни ръце.

Съблазняването – размазвам се, когато играя тази игра – мога да го правя с месеци. Погледите, случайните докосвания, допира на телата ви, кичурът коса, който той случайно отмества и пръстът, който също така случайно спуска по врата ти, ароматът му в съзнанието ти и дъхът му в ухото ти...женската чест, която не искаш вече да браниш, защото той те е убедил да му се отдадеш и защото е разпалил всичките ти желания.

Мъжественост – онова излъчване и поведение, което ти казва „Аз съм мъж отвсякъде – ела и се убеди”. Тя е свързана с гореспоменатите характеристики и не съвсем. За мен мъжествеността е свързана и с визията на мъжа, свързана е с леко наболата му брада, небрежно разкопчаната му риза, с умението му да контролира, с желанието му да рискува и да превзема нови територии, с умерената сдържаност, но най-вече с осъзнатото му желание да бъде мъж, а не метросексуален половонеопределен индивид, деформиран под натиска на модата.

Умение да говори – необходимостта на всяка една жена да говори е ясна на всички, но е много важно мъжът да има желание да го прави. Да е добър в словесните игри, да умее да говори двусмислено, за да ти опише какво иска да направи с теб, да се изразява дипломатично или брутално прямо, когато е необходимо. Да не се притеснява да плещи простотии, защото знае, че не може и не е нужно винаги да е сериозен и че това няма да го направи по-малко мъж.

Разкрепостеност – във всяко едно отношение, а не само в секса – желание да експериментира, да променя, да прекрачва границата, да изненадва, да приема поднесените му изненади, да се променя, да се забавлява.

Казано с няколко думи „Искам те мъжествен, уверен и говорещ романтично, колко си над**вен” .

http://pakostinka.bl...t.php?id=131661

PS:надявам се, всеки да намери по нещо полезно за се*е си...
надявам се, повече хора да се замислят за живота си и да го променят, ако това ще ги направи по добри и щастливи
надявам се, някой някога да се обърка и да постне нещо, което го е впечатлило :)

усмихнат и слънчев ден :)

#11 Гост:_diva orxideia_*

Гост:_diva orxideia_*
  • Guests

Posted 14 April 2008 - 03:32 PM

Хаос...
Погледнах я, беше свалила слънчевите си очила и очите и изглеждаха по-големи. Напрежението в тях беше разширило зениците и. Стоеше само на два метра от мен, но видях в тях всяко зелено петънце. Вятърът обърна косата и назад и откри красивото и лице. Една веничка леко изпъкна на слепоочието и тя прехапа неволно устните си. Бях и обещал, стигнем ли до тук, че ще го направя. Сега стоях на ръба, разперил ръце встрани. Поех дълбоко въздух.
Не скочих, само леко се наклоних напред и тялото ми започна да се повлича в празното пространство. Гравитацията ме пое. Видях в очите и да преминава вълна от страх. Въздухът започна да изгаря гърлото ми в раздираща болка от това, че крещях, докато пропадах. Единственото нещо, което чувах, беше свистенето на въздуха във вятъра, който преминаваше под моста. Скоростта, с която се приближаваше земята, взриви тялото ми в адреналин. Ръцете ми се движеха безразборно, опитвайки да хванат въздуха. Усещането беше за страх, който прерасна в Ужас. Обзе ме и не можех да си поема отново въздух. Единственото, което мозъкът ми виждаше, беше усмивката и.
На около тридесетина метра до земята паниката ме завладя. Издишах в крясък всичкият въздух от тялото си. Борех се за глътка и като че ли стопяващите се метри нямаха никакво значение. Нямах контрол над нито една част от се*е си. Всичко беше въпрос на миг. Успях да затворя очи и да поема въздух.
В този момент тялото ми започна да спира. Рязкото забавяне изведнъж за около пет-шест метра с тази скорост, ме накара да изхвърля въздуха отново от белите си дробове. Все едно някой ги стисна с ръце. Увиснах и започнах да се връщам нагоре. Ускорявайки, ластикът ме хвърляше назад към пространството. Еуфорията и напрежението изстискаха всяка капка сила от мен. Отпуснат, размахвах ръце и се смеех хистерично в паника.
Усещането за скок от мост на 120 метра с бънджи беше възбуждащо. Нямах реална представа за времето, в което изминах разстоянието, но всеки един момент, който изпитах, мина под формата на Ужаса. Оставих се на чувствата, които ме изгаряха. Изпитах невероятно удоволствие.
Това нямаше да се случи, ако не бях отворил писмото в пощата си по-рано сутринта. Нищо не предвещаваше последвалите действия. Хаосът, който ме завладя докато чета, ме накара да копнея и нищо не можех да кажа, без да си призная, че тя ме изкуши, а аз не успях да и устоя.
Срещата беше едва след 30 минути. Нямах време да се приготвям и да мисля дали искам да отида. Навлякох тениската и едвам подскачайки на един крак, се набутах в спортните бермуди, без да успея да падна. Натъпках всичко по страничните джобове. Взех слънчевите си очила и нахлузих маратонките. Слизайки по стълбите, успях да си закопчая колана и изхвърчах, спирайки първото такси.
На бензиностанцията слязох и се огледах. Нямаше такава жена с такова описание. Снимката, която бях видял, беше стара и по нищо нямаше да мога да я позная, дори да седеше пред мен. Завъртях се да влезна вътре и да взема кафе. Явно я бях изпреварил. Въобще не ми мина мисълта, че може да не дойде. И тогава почти щях да се сблъскам с нея. Тя ми се усмихна и ме прегърна. Брюнетка. Малко по-ниска от мен. Перфектна. Съкровище.
Взех чашите с Айс-кафето и се завъртяхме към колата и. Климатикът работеше. Уредбата се включи и за първи път чух уникално по рода си смесване на Фламенко с електронна музика. Лек и мелодичен стил на chill-out. Веднага се влюбих в тази музика и не спирахме да приказваме докато звучеше. Сякаш се съревновавахме в надприказване.Бяхме нервни от възможността, че всичко може да се провали. Бавно се оглеждахме и пътувахме.
Когато се качихме на магистралата и скоростта се увеличи, всички коли изоставаха в дясно. Погледнах я отново. Беше много по-красива, нежна и лъчезарна. Желаех да я докосна, да вдишам аромата и. Исках да се доближа и да се притисна с целувка към нея в прегръдка. Бях по-висок. Щеше да се надигне на пръсти и щях да я повдигна към се*е си. А смеха и... беше звук, който караше тялото ми да трепти.
Безразсъдно се шмугваше във всяка празнина между колите, огласяна от изоставащи клаксони, без да намали скоростта, продължавахме да задминаваме всички. Този тип каране я караше да сияе. Лицето и беше весело. По детски усмихнато. Отпуснах се на седалката без грам притеснение, че тази жена се появи, като Хаоса в живота ми.
И всичкото това нямаше да се случи, ако не и бях написал преди няколко дни съобщение. Закачката беше Явна и Арогантна. Бях се научил да провокирам и това даваше резултати. А сега пътувахме към нещо, в което сам се набутах с голямата си уста.
Имах желание да скоча с бънджи и си търсех с някой да отида. В средата на лятото всичките се бяха покрили и пръснали. Реших да потърся алтернатива в сайт за запознанства. Намерих това, което търсих и след 10 минути и изпратих съобщението, без да съм сигурен какво ще последва. И след това настана Пълен Хаос...
Стигнахме до отделения участък. Пропуснаха ни в оградената зона и се отправихме към организаторите. След като наблюдавахме няколко скока и се самонадъхвахме взаимно, двамата се включихме и започнаха да ни подготвят...
Три часа по-късно, последвалите бързи събития ни захвърлиха с невероятна скорост във най-невероятния Секс. Изпълнен с огромни количества адреналин, останал в телата ни. Изживяването беше Неописуемо. Имах чувството, че продължавам да пропадам и летя, докато прониквах дълбоко и се отдадохме изцяло на удоволствието.
Няколкото дни, в които изкарахме заедно, бяха най-силното ми преживяване през последните години. Сега в прохладата на климатика и пълната чаша с лед и водка се наслаждавам на chill-out музиката и спомена от тръпката. Преглъщам със затворени очи и се отдавам на преживяното от Адреналина, Секса и чувствата.
Завъртях се да проверя пощата си. Мигаше едно получено съобщение. Усмихнах се и потръпнах. Прехапах устните си в леко желание от това, което видях. Адреналинът инстинктивно ми се повиши. Напрежението в края на пръстите се разпространи по цялото ми тяло. Отпих водката и отворих писмото от жената, която разтуптява сърцето ми. Мислите ми се разбъркаха в усещане за вълнения и желания...
Защото ТЯ е... Хаоса...


http://blueneo.blogs...-post_3346.html

#12 Гост:_diva orxideia_*

Гост:_diva orxideia_*
  • Guests

Posted 18 April 2008 - 01:00 PM

КАКВО Е ЛЮБОВТА ?

"Да обичате не значи да гледате един в друг, а да гледате заедно в една посока."

Сигурно всички очаквате да разберете какво все пак е любовта? На този въпрос като че ли е по-лесно може да се отговори като се каже "какво не е любов".

->Любовта не е ревност. За мнозина любовта и ревността са така тясно свързани, че наличието на ревност към любимия се възприема като доказателство за любовта към него. Всъщност истинската любов е несъвместима с ревността. Да ревнуваш означава да нямаш доверие в другия, да си несигурен в отношенията си с него.

->Любовта не е чуство за собственост спрямо партньора. Той не бива да бъде лишаван от правото му на лични предпочитания, интереси, занимания, както не бива да изискаваме непрекъснато внимание само към се*е си.

->Любовта не е пълен идеал. Известно е, че влюбеният има "розови очила", които до някъде скриват от нас истината за другия човек. Когато след време се взрем по-обективно в него, откриваме наред с положителните му качества и немалко отрицателни. Тогава някои казват: "С любовта си аз ще го/я променя." Никой обаче не може да се промени основно от любовта или от брака. За това трябва добре да опознаем другия, както и той нас, зада избегнем разочaрованията.

->Любовта не е безкраен празник, липса на проблеми и трудни изпитания. По-скоро обратното - любовта укрепва и се развива именно във взаимно преодоляване на трудностите по пътя към най-красивото и най-доброто в човешките взаимоотношения. Тя изисква от нас не смао да получаваме, но и да даваме от се*е си, постоянно да откриваме нови общи интереси, занимания и преживявания.

->Любовта не е самозаробване и мъченичество. Ако изцяло се откажем от се*е си и проявявайки саможертва, удовлетворяваме всички нужди да любимия човек, ако приемем доброволно любовта като робство, можем само да изгубим своя любим. Рано или късно той че потърси някой друг, който е съхранил своята инвидуалност, който умее да я отстоява и развива.

Любовта е преди всичко взаимна подкрепа и непрекъснат стремеж към емоционално и духовно обновяване, към все по-пълна хармония в отношенията между момчето и момичето, между мъжа и жената. Зависима от всички качества на човека, любовта е израз на нашите особености и достойноства като хора.

http://www.limpa.bg/...php?entry=10988

*******************************************
Любовен коктейл

Започнах с една малка чашка "страст", но ми се услади и изпих цяла бутилка. После реших да си сипя "желание" с малко сок от "подлост". Когато чашата ми се оказа празна за по-малко от миг, си поръчх коктейл от "лъжи", а след тях едно силно "разочарование". И въпреки, че главата ми започна да се замайва и да виждам в тройно измерение, не спрях. Продължих с водна чаша "компромиси" и една голяма халба "илюзии". Бях солидно "почерпена", но поръчвах и поръчвах. Изпих едни шише силна ледена "болка", а после - още две "отлежали спомени". Накрая си сипах голяма чаша "сълзи" и я изпих на екс. Това ме довърши. Стоях на бара, а около мен много чаши, и все празни.

****************************************

#13 Ascalon

Ascalon

    Team player

  • Users
  • РипванеРипванеРипванеРипванеРипване
  • 217 Мнения:

Posted 20 April 2008 - 10:01 PM

Предложението ми е отварянето на раздел ЛИЧНО ТВОРЧЕСТВО за да може всеки НЕ ВЪРЗАН ДЖ да ни драсне понякое лично нежно излеяние.


Това е моето излеяние от снощи, макар че не се случи точно така :D


гледам лево,бия десно
мацки нема - става бесно!

Чаша втора водка пия
но момиче свястно
тук не мога да открия.

Клуб елитен - пълно със мадами
едните малки - другите голями.

Дебели,ниски с грим, без грим,
едничка свястна нема
да намерим, да я просветим.

Кака идва едра ,кръголика,
почва да говори
гледа ме като антика

Бягам пъргаво към бара
да избегам начаса!
/брех маа му стара/...


А там какво виждам?
Барманка красива
лепава и бяла -
като самодива!

Сипва водки, дава бири
би се вместил тука Слави
"И оркестъра да свири!"
че сме хубави и млади.

Залепвам се на бара
и поръчвам си текила.
Не че ми се пие,
ама барманката си я бива.

Викам "маце я ела насам!"
Днеска любовта си
плътска трябва да раздам.

Мокър парцал полетя
като птичка в небесата
и с учудващата точност
ме нацели във главата.

Нито вопъл нито стон
в напрегнатата ситуация.
Текилата на екс,
и от свалката - абдикация!

#14 MeRLiN

MeRLiN

    С малък опит

  • Users
  • РипванеРипванеРипване
  • 38 Мнения:

Posted 02 May 2008 - 10:53 PM

Преди време открих тази статия някъде из Интернет. Сега я споделям с вас като пак подчертавам, че не съм неин автор... Насладете и се и вие :(.



Посвещава се на децата от 60-те, 70-те и 80-те години на 20 век

Ако сте били дете тогава, като погледнете назад, ще ви бъде трудно да повярвате, че сте успели да доживеете днешния ден. Ние се возехме на коли без предпазни колани и без въздушни възглавници. Креватчетата ни бяха оцветени в ярки бои с голямо съдържание на олово. На шишенцата с лекарства нямаше секретни капачета, вратите често не се заключваха, а шкафовете в къщи не се заключваха никога. Пиехме вода от улични чешмички, а не от пластмасови бутилки. На никого дори не би му хрумнало да кара колело с каска. Ужас, нали!

С часове си правехме самоделни колички от дъски и лагери, намерени на някое бунище, и едва когато вече летяхме по нанадолнището си спомняхме, че сме забравили да им сложим спирачки. Сутрин излизахме от къщи, играехме по цял ден и се прибирахме, когато запалваха уличното осветление – там където го имаше. И през цялото това време никой не можеше да разбере къде сме. Нямаше мобилни телефони, представяте ли си!

Няколко човека ядяхме един сладолед и пиехме лимонада от една и съща бутилка - и никой не умря. Нямахме компютри, 3D игри, компактдискове, GSM-и, 160 канала кабелна телевизия, интернет и на тълпи ходехме на кино, защото нямаше дори видео!

Затова пък имахме приятели. Излизахме от къщи и ги намирахме. Ако някой ни трябваше, отивахме у тях и се виждахме с него. Просто така, без предварително обаждане! Сами в този жесток и опасен свят. Без охрана. Как изобщо сме оживели?

Измисляхме сами игрите си, крадяхме череши и ги ядяхме с костилките – и на никой костилките не му прорастваха в корема. През междучасията се пръскахме с вода от многократни спринцовки и бутилки от „Веро”. Нашите постъпки си бяха наши собствени и ние бяхме готови за последствията. Порязвахме се, ходехме в синини и натъртвания или си чупехме кокалите – но никой никого не съдеше. Смятахме, че за всичко сме си виновни ние самите. Представата, че можеш да се откупиш от ченгетата или да се скатаеш от казармата практически не съществуваше. Родителите от онези времена винаги вземаха страната на закона, можете ли да си го представите?

Да-а-а, такива бяхме, а ето какви станахме:
1.По погрешка въвеждаме системната си парола на микровълновата печка.
2.Имаме списък от 15 номера да се свържем със семейството си, което се състои от 3 човека.
3.Пращаме e-mail на колегата, който седи в съседната стая.
4.Губим контакт с приятелите си, които нямат електронна поща
5.След края на работния ден се връщаме в къщи и отговаряме по телефона така, сякаш още сме на работа.
7.Изпадаме в паника, ако излезем от къщи без мобилен телефон и се връщаме да го вземем.
8.Щом се събудим сутрин, първата ни работа е да влезем в интернет, още дори преди да си изпием кафето.
9. Сега накланяш глава, за да се усмихнеш.
10. Четеш този текст, съгласен си с него и се усмихваш.
11. Още по-лошо – вече си намислил на кого ще го изпратиш.
12. Прекалено се увлечен, за да забележиш, че в този списък няма номер 6.
13. Трябва ти само секунда за да пробягаш с поглед текста и да се убедиш, че номер 6 наистина няма.

#15 dosdasdis

dosdasdis

    Опитен

  • Validation
  • РипванеРипванеРипванеРипване
  • 74 Мнения:

Posted 03 May 2008 - 01:46 AM

Адски готина е.Търсих я, но неможах да я открия, така че голямо благодаря smile.gif
Доста от нещата тук са верни,важат и за децата от 90-те.Успях да хвана края на манията с черешите, игрите на "стражари и апаши" и най-вече живот без компютри и злоупотреба с алкохол на 11...По журналистика имах задача, да напиша за се*е си такова,но може би трябва да мине още време, за да мога да застана от позиция подобна на тази на автора и да оценя детството си (на 16 съм).Една страна от мен,обаче не иска да застава от подобна позиция, не мисля че ще е съвсем розово тогава.

Таа като казах за журналистиката, ето малко за една вещ в живота ми, като отношението ми към всичките ми вещи може би е такова.Тук е малко пресилено, но не ме бива много по писането.

Всеки човек си има вещ,която много обича,без която не може да изкара деня,или дори му е променила живота.Мутрите трябва преди да излезнат,да сложат ланеца и да се обадят по телефона,така че после хората да им зяпат лъскавото сребро и слушат разговорите.Ами типичните блондинки?Нима си ги представяте без грим и предизвикателни дрехи?Иванчо също не може да си представи деня,без да види бикините на Марийка.
Хората са с различни характери,затова и любимите им предмети са най-разнообразни: от скъпи накити до обикновени розови дантелки.Истина е обаче,че характера на човек оказва голямо влияние върху това,към какъв предмет ще се привържем.Моят любим предмет е един анцуг,тъй като денят ми е немислим без спорт.
И с какво е толкова специално едно парче син плат,с една мрежичка отдолу,която уж трябва да топли и с едно именце "Супо"?Понеже не е модерен,не топли хубаво и най-вече не е "Adidas",моят любимец бива охулван и оплюван.
Банално или не,един предмет не е единствено това,което виждаме на външен вид.Той е като дневник,като приятел,като половинка.
На всяко ново мое начинание в спорта,той е присъствал.Имало е и много хора,които също са стояли до мен в тези моменти,но всеки път те са били нови лица.Единствено анцуга не се промени на картината.
Понякога просто гледам към него и спомените ми се избистрят.Жалко,че не е човек.Иска ми се да му кажа:"Приятел,помниш ли онзи момент?Бях те обул тогава и всички ни се радваха."Но дори и да не е живо същество,знам че помни всеки момент от физкултурният ми живот.И не само.
Имало е прекалено много случаи,в които съм оставал сам,без никой."Приятелите" ми са ме зарязвали,без да им мигне окото.Естествено в тези моменти бях съкрушен и единственото спасение беше в къщи - да обуя анцуга до кръста.
От всичко най мразя да го обиждат,но това се случва прекалено често,особено зимата.Вече дори ми се е запечатила в главата редовната им реплика:"К'ва е тая вейка бе,ще замръзнеш с нея.Виж моя "Adidas"!Времето е студено,а на мен ми завират краката."Че кое му е хубавото на врелите крака?Мразя варени джулани и без това.Нима не е поприятно да усещаш леко студа и добронамерените опити на дрехата да те стопли,пред това да излиза пара от гащите ти?Лично аз предпочитам да чувствам лека топлинка,като че ли любимия човек го прави за теб,отколкото да мисля,че се намирам в парен локомотив.
Не обвинявам никой от дружащите с мен,че не се застъпват за мен,но не желая и те да не обвиняват дрехата за обратното.Мисля,че тя е много по-голям приятел,партньор,дневник,анцуг и всички други роли,които изпълнява,от всичко и всеки,които съм имал досега.Време е да оставя листа и химикала,и да й отдам нужното внимание.

Edited by Chacho, 03 May 2008 - 01:52 AM.