На 21г съм почти, тя е на 17. Запознахме се (официално) началото на лятото, 3 седмици преди да замина за UK да работя. Тя си имаше приятел, но нещо много се караха и отделно тя си имаше доста проблеми на главата и аз тъй като бях адски позитивен и щастлив, че ще заминавам, реших просто да и прехвърля малко положителна енергия, да изляза с нея да се поуспокои и наистина всеки път преди да се видим ѝ се ревеше, а след като се разделим си подскачаше от радост. И така случайно се случиха нещата и тръгнахме, след като скъса с бившия си приятел (който всъщност ѝ е съученик).
През следващите 2 седмици се чувствах като в рая, тя е страхотно момиче, адски луда (винаги съм си мечтал за такова по-откачено от мен същество) с повече от перфектно тяло, общо взето всичко, което съм искал от 1 момиче като характер и външен вид си го притежава. И през тези 2 седмици непрекъснато ми повтаряше колко много искала аз да съм добре, може би на всеки 5мин и ме изкарваше невероятен тип. Дори бях станал като нарицателно при разговорите ѝ с приятели (..все пак това е Иван..) След това заминах и имах възможност да влизам в скайп 1 път в седмицата за около 1ч и тогава си пишехме или си говорехме по телефона. Тя е маниачка на тема тяло и непрекъснато тренира супер здраво и обича да си качва снимки в интернет да я коментират, или постоянно да я зарибяват, където и да отиде. Бях наясно с какво се захващам, но реших, че ако до края на лятото като се прибера още е с мен, значи всичко е 6.
Проблема дойде след като се прибрах. 2 дена преди полета към БГ се разболях и имах висока температура и на моменти дори халюцинирах, бях адски неадекватен и в деня, в който трябваше да се прибера бях по-добре, но пак си бях доста забил и ми се пържеше мозъка. В същото време ме беше хванала носталгията и се опитвах да си подтисна емоциите колкото мога, иначе като пристигна щях да почна да рева като заклано прасе. Съответно като ме посрещнаха на летището - тя, наще, баба ми и още сумати народ, хем бях супер щастлив, хем още повече се опитвах да си подтисна настроението, защото наистина момента беше уникален. Та от цялата работа мойта приятелка остана с впечатлението, че изобщо не и се радвам и не ми пука за нея, тъй като цял ден не знаех къде се намирам и не можах да повярвам, че съм се прибрал. И от там се започна всичко. Като се прибрахме се държеше много студено с мен, аз в същото време имах психическа травма от лятната си работа (няма да я коментирам) и положението стана много спечено. Започнахме да се караме всеки ден за всякакви глупости и усещах как все повече и повече се отдалечаваме. Накрая реших колкото и да ми е гадно да се взема в ръце и да оправя нещата. И може би тук започнаха грешките. Започнах да правя компромиси и да се съгласявам с нея за всичко, само за да спрем да се караме. И когато се оправим всичко е супер яко, гушкаме се, радваме се, с изключение на това, че не ми дава да я целуна!!! Това за първи път ми се случва през живота, още повече, че от почти 5 месеца сме заедно. След дълги разговори и караници, стигнахме до извода, че не ми дава, защото не се чувствала комфортно да го направи, затова че сме се карали, нямало как изведнъж просто да дойда и да я целуна. Оттам аз започнах още повече да я глезя и тя още повече започна да ми се катери на главата и да се заяжда с мен за всяка 2-ра дума, която кажа. И постоянно ми излизаше с оправданието, че супер много съм се променил. Не го отричам, бях емоционално изцеден след тази работа и изобщо не скачах от радост, както преди да замина, но като цяло гледах да се държа по същия начин. Излизахме с нейни приятелки и те започват да я бъзикат и тя се смее, аз като я бъзикна за същото нещо и ми се сърди (само на мен!). Непрекъснато ми поставя разни условия и т.н. и гледа всяка една моя стъпка, какво ще направя за да се скараме. По едно време реших да обърна другия край, да видя какво ще се получи. Започна да се заяжда за нещо и този път реших да не си трая, а да си кажа и аз каквото имам за казване и се стигна до невероятен скандал, който завърши с няколко смс-а от нея от рода "намери си др момиче". СЛед което изтичах на бегом до тях и за няколко часа оправихме нещата, дори дойде да спи у нас.
Заключението от цялата история е, че и 2мата седим на сухо, караме се много, в същото време супер много се обичаме, но нещо просто не се получава. Един основен проблем, за който се карахме е, че тя е на 17 и й казвах, че е малка и затова малко ни се разминават мислите. От което тя се вбесява, защото е убедена, че мисли като много по-голяма. За някои неща да - доста е изживяла и наистина мисли като по-голям човек, но за 70-80% от нещата си мисли като типичната 17годишна ученичка живееща в скайп и импулс. Спрях и тази тема да подхващам за да не се караме, но вече и аз не знам за какво да си говорим за да не се скараме. И общо взето, когато съм с нея се чувствам на 7-мото не*е от кеф, но тези лапешки истории не знам докога ще ги издържа. А знам, че малко или много тя държи на мен, защото са я зарибявали всякакви манекени, известни личности и др. които са много по-високо от мен (без да се самоподценявам), а тя си стои с мен - просто едно бедно, лудо студентче, с големи мечти и амбиции
Въпроса ми е как да процедирам оттук нататък? Нещата стават нетърпими и с всеки ден усещам как си съсипвам нервите, а в същото време не искам да се разделям с нея, защото наистина я обичам (естествено, иначе нямаше да я търпя повече от 2 дена) а и вече сме си навлезли здраво в териториите..
и ако се оправят нещата... не стигай пак до тук, да си пасивния в една връзка!
